Андрей с явно злорадство наблюдаваше тази сцена. Не че одобряваше поведението на човека с пантофите, да не говорим за постъпката на мексиканеца — без съмнение те не проявиха нужното уважение към другарите си по съдба и изобщо се държаха като еснафи, — но му беше много любопитно да види какво ще направи сега сърбалият навремето попарата ни подофицер и как ще се измъкне от създалото се положение.
Андрей бе принуден да признае, че сърбалият навремето попарата ни подофицер се измъкна с чест от положението. Без да каже нито дума, Фриц се завъртя на токовете си, скочи на стъпенката до шофьора и изкомандува: „Тръгваме!“. Самосвалът потегли и в същия миг включиха слънцето.
Андрей едва се задържаше на крака и постоянно се хващаше за съседите си. Извърнал глава, той наблюдаваше как малиновият диск бавно се разгаря на обичайното си място. Отначало дискът трептеше, сякаш пулсираше, като ставаше все по-ярък и плавно преливаше в оранжево, жълто, бяло, после само за част от секундата изгасна и изведнъж пламна с все сила, така че човек вече не можеше да го гледа.
Започна новият ден. Непрогледното черно, беззвездно небе стана мътносиньо, знойно, лъхна горещ, сякаш идващ от пустиня повей и градът се възправи като че ли от нищото — ярък, пъстър, набразден от тъмногълъбови сенки, огромен, проточил се надалеч… Етажи се камареха над етажи, сгради се въздигаха над сгради и нито една не приличаше на друга, появи се нажежената Жълта стена, възвисяваща се вдясно към небето, а вляво, между пролуките над покривите, изникна лазурна пустота, сякаш там беше морето и на човек изведнъж му се приискваше да утоли жаждата си. Мнозина по навик тутакси си погледнаха часовниците. Беше точно осем.
Пътуването беше кратко. Явно маймунските пълчища още не бяха се добрали дотук — улиците бяха тихи и пусти както винаги в този ранен час. Тук-таме се разтваряше някой прозорец, подпухнали хора сънено се протягаха и равнодушно поглеждаха към самосвала. Жени с нощни шапчици провесваха на первазите дюшеци, на един балкон жилав старец с развяваща се брада и раирани гащета усърдно правеше гимнастика. Паниката още не бе стигнала дотук, но близо до Шестнадесети квартал срещнаха първите бежанци — разчорлени, не толкова изплашени, колкото озлобени, някои с вързопи на гърба. Съзирайки мощния циментовоз, хората се спираха, махаха с ръце и крещяха нещо. Моторът изрева, самосвалът свърна по Четвъртия Ляв булевард, като едва не прегази двама грохнали старци — мъж и жена, бутащи пред себе си количка с две колела, пълна с куфари, — и спря. Всички тутакси видяха павианите.
Маймуните се държаха на Четвъртия Ляв булевард като у дома си — в джунглите или където там живееха. Лениви тълпи от павиани със засукани опашки бродеха от тротоар на тротоар, весело скачаха по корнизите, люлееха се на уличните лампи, съсредоточено се пощеха един друг, покатерили се на рекламните пана, гръмко подвикваха, кривяха мутри, биеха се и непринудено правеха любов. Банда сребристи злосторници опустошаваха един павилион за хранителни продукти, двама опашати хулигани задяваха примряла от ужас жена, вцепенила се в един вход, а някаква космата красавица, настанила се удобно в будката на регулировчика, кокетно се плезеше на Андрей. Топлият вятър разнасяше по улицата облаци от прах, перушина от пухени юргани, хартиени отпадъци, кичури козина и просмукалата се вече навсякъде миризма на зверилник.
Доста объркан, Андрей погледна към Фриц. Присвил очи, Гайгер с вид на изпечен пълководец оглеждаше полето на предстоящите бойни действия. Шофьорът изключи двигателя и възцарилата се тишина се изпълни с диви, абсолютно неприсъщи за един град звуци — ревове и мяукане, басово кадифено крякане, оригване, мляскане, грухтене… В този момент обсадената жена запищя с пълен глас и Фриц се захвана за работа.
— Слизай! — заповяда той. — По-живо, по-живо! Разгръщай се във верига… Във верига, казах, а не накуп! Напред! Бийте ги, разгонете ги! Нито една жива маймуна да не остане! Налагайте ги по кратуните и по гърбините! Не ги удряйте, ами ги пребийте! Напред, по-живо! Не се спирайте, ей вие, там!…