Андрей скочи един от първите. Не се включи във веригата, а прихвана по-удобно железния си прът и хукна право към жената да й помогне. Щом го зърнаха, опашатите хулигани се заляха в дяволски смях и с едри подскоци офейкаха нагоре по улицата, като се гавреха с него и подигравателно въртяха отвратителните си задници. Жената продължаваше да пищи, замижала и здраво стиснала юмруци, но сега вече нищо не я заплашваше, затова Андрей я остави и тръгна към бандитите, които ограбваха павилиона.
Те бяха яки, видели и патили екземпляри, особено единият, с черна като въглен опашка, който седеше на голяма каца, пъхаше дългата си космата лапа до рамото в нея, вадеше кисели краставички и сладко ги хрупаше, като от време на време плюеше по посока на събратята си, заети разпалено да трошат шперплатовата стена на павилиона. Щом забеляза приближаващия се Андрей, черноопашатият престана да дъвче и кръвожадно се ухили. На Андрей това хилене никак не му хареса, но не можеше да отстъпи. Той размаха железния прът, зина: „Мамицата ти!“ и се хвърли напред.
Черноопашатият зина още повече — кучешките му зъби бяха като на кашалот, — лениво скокна от кацата, отмести се на няколко крачки встрани, мушна глава под мишницата и продължи да яде. „Мамицата ти, гадино!“ — изрева още по-бясно Андрей и със замах стовари железния прът върху кацата. Тогава черноопашатият се метна встрани и с един скок се озова на корниза на втория етаж. Страхливостта на противника му вдъхна смелост, Андрей налетя върху павилиона и трясна с пръта по стената. Шперплатовата преграда се пропука и приятелите на черноопашатия се пръснаха накъдето им видят очите. Противникът очисти бойното поле и Андрей се огледа.
Атакуващата верига на Фриц се бе разпаднала. Бойците смутено обикаляха из опустялата улица, надничаха във входовете, спираха се и, вирнали глави, гледаха към павианите, настанили се по корнизите на къщите. Някъде далеч напред, като въртеше сопата над главата си и вдигаше прах, по улицата тичаше одевешният интелигент — той преследваше някаква куца маймуна, която подтичваше, без да бърза, на две крачки пред него. Нямаше с кого да воюват и дори и Фриц се обърка. Той стоеше до самосвала, мръщеше се и хапеше пръст.
Притихналите павиани, усетили, че са в безопасност, отново взеха да си разменят реплики, да се чешат и да правят любов. Най-безочливите слизаха по-ниско и кривяха мутри, явно псувайки по този начин. Андрей отново видя черноопашатия: той вече бе преминал на другата страна на улицата, седеше върху един стълб и се заливаше от смях. Със заплашителен вид към уличната лампа тръгна дребен, чернокос мъж, приличащ на грък. Той замахна и с все сила запрати железния прът към черноопашатия. Чу се звън и трясък, наоколо се посипаха парчета стъкло, от изненада черноопашатият подскочи цял метър нагоре, едва не се срина, но ловко успя да се задържи на стълба с опашката си, зае предишната си поза и внезапно, превил гръб, обля гърка със струя рядка мръсотия. Андрей усети, че му се повдига, и се извърна. Поражението беше пълно и никой не можеше да измисли каквото и да било. Тогава Андрей се приближи до Фриц и тихо запита:
— Ами сега какво ще правим?
— Един дявол знае — злобно отвърна Фриц. — Да имаше сега една огнепръскачка…
— Дали пък да не докараме тухли, а? — предложи приближил се пъпчив момък в комбинезон. — Аз съм от тухларницата. Ей го на самосвала, след половин час съм тука…
— Не — авторитетно рече Фриц. — Тухлите не ни вършат работа. Ще изпочупим всички стъкла, а пък после те те ни почнат с тия тухли… Не. Трябва ни някаква пиротехника… Сигнални ракети, книжни бомбички… Ех, да имаше десетина бутилки фосген!
— Че къде ще намериш в града книжни бомбички? — презрително се обади басов глас. — А ако трябва да избираме между фосгена и павианите, лично аз предпочитам павианите…
Около началството взе да се събира тълпа. Само тъмнокосият грък стоеше настрана — бълвайки нечовешки проклятия, той се миеше на уличната чешма.
С крайчеца на окото си Андрей наблюдаваше как черноопашатият и приятелите му отново се приближаваха крадливо към павилиона. Тук-там по прозорците на къщите взеха да се появяват бледите от преживените страхотии и зачервените от яд физиономии на местните жители, повечето лица бяха женски. „Абе какво сте застанали там? — сърдито се провикваха от прозорците. — Че прогонете ги де, нали сте мъже! Вижте ги, разграбват павилиона!… Абе мъже, защо стоите? Ей, ти, русолявият! Защо не ги изкомандуваш, бе?… Какво стоите като истукани?… Боже мой, децата ни плачат! Абе направете така, че да можем да излезем!… И това ми било мъже! От едни маймуни се изплашиха!“ А мъжете, мрачни и засрамени, им подвикваха троснато да млъкнат. Настроението на всички бе потиснато.