— Момчета, момчета! — възпря ги Андрей. — Виж какво, войнико, остави, недей да спориш, ние сме от кметството…
— Дрън-дрън ярина е ваш’то кметство — отвърна войникът, като измери с очи Румер от главата до петите.
— Е, какво става тука? — осведоми се Румер с тих и доста дрезгав глас.
— Много добре знаете — каза Фриц на брадатия, — че в чертите на града е забранено да се носи оръжие. Още повече — картечница. Ако имате разрешение, моля да го покажете.
— Вие какви сте бе, че ще ми искате разрешителното. Да не сте полиция? Или пък някакво гестапо?
— Ние сме доброволен отряд за самоотбрана.
Брадатият се ухили.
— Ами отбранявайте се де, щом сте от отбраната, кой ви пречи?
Назряваше нормална, сериозна, задълбочена препирня. Отрядът полека-лека се събра около каруцата. Дори аборигените от мъжки пол наизлязоха от входовете — кой с маша за камина, кой с ръжен, кой с крак от стол. Всички с любопитство разглеждаха брадатия, зловещата картечница, стърчаща върху брезента, и нещо закръглено и стъклено, проблясващо изпод покривалото. Привикваха със своеобразните миризми — фермерът лъхаше на пот, на чеснов салам, на алкохол…
А пък Андрей с някакво умиление, което учудваше и самия него, разглеждаше избелялата, изпотена под мишниците гимнастьорка с едно самотно (и то незакопчано) бронзово копче на яката, килнатата по познат начин над дясната вежда пилотка със следа от петолъчка, огромните кирзови ботуши за газене в оборска тор — май само голямата брада изглеждаше тук неуместна, не се вписваше в образа… И тогава се сети, че у Фриц всичко това би трябвало да буди съвсем други асоциации и усещания. Погледна го. Фриц се бе изпънал предизвикателно, присвил устни в тънка цепка, презрително сбръчкал нос, и се стараеше да смрази брадатия с ледения поглед на стоманеносивите си, истински арийски очи.
— На нас разрешителни не ни се полагат — лениво приказваше през това време брадатият, като си играеше с камшика. — На нас изобщо нищо не ни се полага, трябва само да ви хрантутим вас, търтеите…
— Добре де — гъгнеше откъм задните редове басовият глас. — А картечницата откъде е, а?
— Че какво — картечницата? Нали, ужким де, се побратимяваме, градът и селото. Аз на тебе — четвъртинка3 първак, а ти на мене — картечница, и всичко е честно и почтено…
— Я стига — гъгнеше басът. — Все пак картечница е, да не ви е някаква играчка или там вършачка…
— А пък на мен ми се струва — намеси се благоразумният, — че точно на фермерите е разрешено да носят оръжие!
— На никого не е разрешено! — писна Фрижа и силно се изчерви.
— Ама че глупост! — възкликна благоразумният.
— То се знае, че е глупост — рече брадатият. — Да беше поседял ти там, при нас, в блатата, и то нощем, и отгоре на това като почнат да се разгонват…
— Кои се разгонват? — с жив интерес попита интелигентът, провирайки се със своите очила към първата редица.
— Който трябва, той се разгонва — пренебрежително отвърна фермерът.
— Не-не, ако обичате… — засуети се интелигентът. — Та аз съм биолог и досега все не мога…
— Млъкнете малко — каза му Фриц. — А на вас — продължи той, обръщайки се към брадатия — ви предлагам да ме последвате. Предлагам ви това, за да избегнем безсмисленото кръвопролитие.
Погледите им се кръстосаха. И гледай ти, някак усети прекрасното брадище, само той си знаеше по какви дребни отлики разбра с кого му се налага да си има работа. Брадата му се разполови в ехидна усмивка и той рече с противен, оскърбително тънък глас:
— Млеко-яйца има? Хитлер капут!
Никак не се страхуваше от кръвопролитие — нито от безсмислено, нито от каквото и да било.
Фриц сякаш получи тежък удар в челюстта. Отметна глава, бледото му лице почервеня, скулите му изпъкнаха. За миг на Андрей му се стори, че тон ей сега ще се хвърли върху брадатия, и Андрей дори пристъпи, за да застане между тях, но Фриц се сдържа. Кръвта отново се отдръпна от лицето му и той сухо заяви:
— Това няма отношение към случая. Бъдете така добър да ме последвате.
— Я го оставете на мира, Гайгер! — каза басът. — Човекът явно е фермер. На какво прилича това — да се заяждаме с фермерите!
И всички наоколо закимаха и се разбъбриха, ами да, всеки вижда, че е фермер, нека си тръгва и си взима картечницата, така де, да не е някакъв гангстер.
— Задачата ни е да отблъснем павианите, а ние сме седнали да си играем на полиция — добави благоразумният.
Напрежението отведнъж спадна. Всички си спомниха за павианите. Оказа се, че те отново се разхождат където си искат и се държат така, сякаш са в своите джунгли. Стана ясно също, че на местното население очевидно му е омръзнало да чака решителните действия на отряда за самоотбрана. То бе разбрало, че няма да има никаква полза от този отряд и трябва някак само да се оправя. И жените с делово присвити устни вече бързаха с пазарските чанти по своите сутрешни задължения, като много от тях си носеха метли и дръжки от бърсалки, за да се бранят от най-нахалните маймуни. От витрината на магазина сваляха капаците, а продавачът обикаляше изпотрошения павилион, вайкаше се, почесваше се по гърба и явно нещо пресмяташе наум. На автобусната спирка се натрупа навалица и ето че в далечината се появи първият автобус. Нарушавайки заповедта на градската управа, шофьорът надуваше клаксона, за да разгони павианите, които не познаваха правилата за уличното движение.
3
Четвърт ведро — стара руска мярка за течности, равна приблизително на три литра. —