— Да, драги ми господа — рече някой. — Ще се наложи да свикнем и с това. Да вземем да се разотиваме по къщите, а, командире?
Фриц мрачно, изпод вежди, оглеждаше улицата.
— Какво пък… — каза той с обикновен човешки глас. — Щом сте рекли да си вървим, да си вървим.
Фриц се извърна, пъхна ръцете си в джобовете и пръв тръгна към камиона. Отрядът се проточи след него. Лумнаха огънчета от кибритени клечки и запалки, някой разтревожено взе да пита как ще оправдаят закъснението си за работа, добре би било да им дадат някаква бележка… Благоразумният и сега се сети какво да каже: днес всички са закъснели за работа, така че никакви бележки не са нужни.
Препиращите се около каруцата се разпиляха. Останаха само Андрей и очилатият биолог, който твърдо си бе наумил да разбере кой все пак се разгонва край блатата.
Докато разглобяваше и отново опаковаше картечницата, брадатият снизходително обясни, че там, при блатата, братче, се разгонват риждите, а риждите, братче, са нещо като крокодили. Виждал ли си крокодили? Ами на — същите са, само че са обрасли с козина. Една такава рижа козина и твърда. И щом се разгонят, тогаз, братче, стой надалеч. Първо на първо, са яки като твоите бикове, а пък второ, по време на тази работа нищо не забелязват — нито къщата е къща за тях, нито плевнята е плевня, всичко правят на трески…
Очите на интелигента пламтяха, той жадно слушаше, като от време на време наместваше очилата си с разперени пръсти. Фриц им викна от камиона: „Ей, вие, ще тръгвате ли? Андрей!“ Интелигентът се извърна нататък, погледна часовника си, жално изпъшка и взе да се извинява и благодари. После сграбчи брадатия за ръката, разтърси я с все сила и хукна. А Андрей остана.
Той сам не знаеше какво го задържа. Май получи нещо като пристъп на носталгия. Не че беше зажаднял за руска реч — та нали всички наоколо говореха на руски; пък и не можеше да се каже, че брадатият му изглеждаше въплъщение на родината, съвсем не. Но в него имаше нещо друго, за което Андрей здравата се бе затъжил, нещо друго, което не можеше да изпита при общуването си нито със строгия язвителен Доналд, нито с веселия буен, но все пак някак си чужд Кенши, нито с Уан, винаги добър, винаги благожелателно настроен, ала много плах човек. Нито пък, още повече, с Фриц, който беше чудесно момче, но така или иначе до вчера беше негов смъртен враг… Андрей не бе и подозирал, че толкова е закопнял за това загадъчно „нещо друго“.
Брадатият го изгледа под око и попита:
— Да не сме земляци, а?
— Ленинградчанин съм — рече Андрей, като се почувствува неловко, и за да потисне смущението си, извади цигари и предложи на брадатия.
— Виж ти… — каза онзи, като измъкна една цигара от пакета. — Излиза, че сме от един край. А аз, братче, съм от Вологодска област. За Череповец чувал ли си? Охци-мохци Череповци…
— Ами че как! — страшно се зарадва Андрей. — Че там сега да знаете какъв металургичен комбинат издигнаха, огромно заводище ви казвам!
— Брей? — рече брадатият доста равнодушно. — И на него значи му стъпиха на врата… Е, карай. А ти какво правиш тук? Как те викат?
Андрей си каза името.
— А пък аз, както виждаш, си гледам селската работа. Фермер, по тукашному. Юрий Константинович Давидов. Ще пийнем ли по едно?
Андрей се обърка.
— Малко раничко е… — възрази той.
— Може пък и да е раничко — съгласи се Юрий Константинович. — Но аз и до пазара трябва да ходя. Нали разбираш, снощи, щом дойдох, и право в работилниците, отдавна ми бяха обещали картечница. После туй-онуй, изпробвахме машинката, оставих им, значи, един свински бут и четвъртинка домашен първак, пък гледам — изключили слънцето… — докато разказваше всичко това, Давидов намести товара, покри го, оправи поводите, седна на една страна в каруцата и подкара конете. Андрей закрачи до него.
— Да — продължи Юрий Константинович. — Значи, изключиха слънцето. А пък един ми вика: „Да вървим, казва, знам тука едно място.“ Отидохме там, пийнахме, хапнахме. Сам знаеш как е с водката в града, а пък аз нося домашна. Та от тях, значи, беше музиката, пък от мене пиенето, нали ти е ясно. Е, и женички имаше, разбира се… — Щом са спомни това, Давидов поразмърда брадата си, а после продължи по-тихо: — При нас там, в блатата, братче, с жените сме много зле. Има, разбираш ли, една вдовица, та ходим при нея… Мъжът й по-миналата година се удави… Нали знаеш как става — повъртиш се, па току прескочиш при нея, няма къде да се денеш, а после — ту вършачката й поправи, ту за реколтата й помогни, ту за култиватора… Ама че гадина! — Той шибна с камшика павиана, залепил се за каруцата. — Изобщо животецът там, при нас, братче, е горе-долу като на фронта. Без оръжие не можеш да минеш. А какъв беше тоя, русолявият? Да не е немец?