Выбрать главу

— Немец е — каза Андрей. — Бивш подофицер, пленили го при Кьонитеберг, а от лагера дошъл тук…

— Та затуй, гледам аз, мутрата му една такава, противна — рече Давидов. — Тия, глистите му недни, ме гониха чак до Москва, в болницата ме натикаха, половината ми задник съвсем го отрязаха. Ама и аз после ги насолих здравата. Танкист съм, ясно ли ти е? Последния път пред Прага горях… — Той пак си размърда брадата. — Я ти разправи сега какво ти е минало през главата! Гледай ти, къде се срещнахме?

— Ама не, той не е лош човек, о̀правен мъж е — каза Андрей. — И е смел. Наистина обича малко да си придава важност, но е добър работник, енергичен. Мисля, че е много полезен за Експеримента. Като организатор.

Давидов помълча малко, цъкайки на конете.

— Пристига при нас, значи, в блатата един миналата седмица — заговори той най-сетне. — Бяхме се събрали при Ковалски — и той е фермер, поляк, на десетина километра от мене живее, има голяма, хубава къща. Да-а… Та бяха се събрали, значи. Е, и започва този да ни дрънка врели-некипели: дали сме разбирали правилно задачите на Експеримента? А той самият е от кметството, от селскостопанския отдел. Виждаме ние естествено как върти и суче, ама ха сме казали, че имаме правилно разбиране, ще рече: тогаз да вземем да ви повишим данъка… А ти женен ли си? — попита той неочаквано.

— Не — каза Андрей.

— Аз не за друго, ами все някъде трябва да пренощувам днеска. Че утре сутринта имам тука още една работа.

— Ама, разбира се! — възкликна Андрей. — Няма какво да говорим повече! Идвайте, пренощувайте, при мене има място колкото щете, само ще се радвам…

— Е, и аз ще се радвам — каза Давидов, усмихвайки се. — Така де, нали все пак сме земляци.

— Запишете си адреса — рече Андрей. — Имате ли нещо за писане?

— Казвай. Ще го запомня.

— Адресът е много лесен: Главната улица, номер сто и пет, апартамент шестнадесети. Влиза се откъм двора. Ако случайно ме няма, отбийте се при портиера, има там един китаец, Уан, ще оставя ключа при него.

Давидов много допадна на Андрей, макар че възгледите им явно не съвпадаха напълно.

— Ти коя година си? — попита Давидов.

— Двайсет и осма.

— А кога тръгна от Русия?

— През петдесет и първа. Само преди четири месеца.

— Аха. А пък аз тръгнах от Русия насам през четирийсет и седма… Я ми кажи ти на мене, Андрюша, как е там на село — стана ли по-добре?

— Ама, разбира се! Всичко възстановиха, всяка година намаляват цените… Аз самият след войната наистина не съм бил по селата, ама ако се съди по киното и по книгите, сега на село живеят богато.

— Хм… Киното… То киното, разбираш ли, е една такава работа… — усъмни се Давидов.

— Не, защо… Нали в града по магазините всичко има. Купоните отдавна ги отмениха. И откъде идва всичко това? Нали от селото…

— То си е така — каза Давидов. — От селото… Пък аз, разбираш ли, се върнах от фронта, а жена ми я няма, умряла. Синът ни изчезнал безследно. В селото — пусто. Е добре, казвам си, все ще я наредим някак. Кой спечели войната? Ние! Значи сега ще им покажем какво можем. Предложиха ми да стана председател. Съгласих се. В селото само жени бяха останали, така че нямаше нужда и да се женя. Четирийсет и шеста криво-ляво я изкарахме, е, мисля си, сега ще ни поолекне… — Той млъкна и мълча дълго, сякаш забрави за Андрей. — Щастие за цялото човечество! — неочаквано рече той. — Ти вярваш ли в това?

— Разбира се.

— Ей на и аз повярвах. Не, мисля си, в селото е загубена работа. То трябва някаква грешка да е станала, мисля си. Преди войната ни бяха хванали за яката, а след войната — за гушата. Не, мисля си, така ще ни удушат. Пък животът ни, нали разбираш, кучешки, като да служиш под генералски камшик. Вече бях почнал да пия и ето ти на — Експеримент. — Той въздъхна тежко. — Значи смяташ, че ще излезе нещо от техния Експеримент?