— Ама защо да е техният? Нашият!
— Е, добре де, нашият. Ще излезе ли нещо или не?
— Ще трябва да излезе — твърдо рече Андрей. — Всичко зависи само от нас.
— То, което зависи от нас, ще го направим. Там го правехме и тука ще го правим… Общо взето, то се знае, грехота е да се оплаква човек. Макар животът да е тежък, изобщо не може да се сравнява. Най-важното е, че си сам, сам си, разбираш ли? А ако дойде някой — изтървеш го, стават такива работи, в нужника и в едното ухо влязло, от другото излязло!… А ти партиец ли си? — попита той неочаквано.
— Комсомолец съм. Вие, Юрий Константинович, май твърде мрачно сте настроен. Експериментът си е Експеримент. Трудно е, много грешки правим, ама сигурно друг начин няма. Всеки трябва да е на своя пост, всеки трябва да дава всичко, което може.
— А ти на какъв пост си?
— Боклукчия съм — гордо заяви Андрей.
— Голям ти е постът — съгласи се Давидов. — А специалност имаш ли?
— Специалността ми е много специална — каза Андрей. — Звезден астроном.
Той изрече тези думи стеснително и погледна Давидов под око, очаквайки да му се присмеят, но Давидов, напротив, страшно се заинтересува.
— Наистина ли си астроном? Слушай, братче, тогаз ти си длъжен да знаеш къде ни завя вятърът. Това някаква планета ли е или, да кажем, звезда? Там, в блатата де, всяка вечер по тоя въпрос се дърлят — чак до бой се стига, честна дума ти казвам! Налочат се с първак и давай, кой как може… Знаеш ли, има такива, дето смятат, че ние, значи, сме затворени също като в аквариум — ама тука де, на Земята. В един такъв огромен аквариум, само че в него вместо риби има хора. Бога ми, така разправят! А ти как смяташ — според науката как е?
Андрей се почеса по темето и се засмя. По тоя повод караницата в неговия апартамент също стигаше едва ли не до бой — и то без всякаква домашна водка. А що се отнася до аквариума, буквално със същите думи, хилейки се и пръскайки слюнки, често говореше надълго и нашироко Изя Кацман.
— Как да ти обясня, нали разбираш — започна той. — Много е сложно всичко това. Трудно е за разбиране. А от научна гледна точка само едно ще ти кажа: това едва ли е друга планета, още повече пък — звезда. Според мен всичко наоколо е изкуствено и няма нищо общо с астрономията.
Давидов кимаше.
— Аквариум — повтори той убедено. — И слънцето тук е като лампа, и тая жълта стена до небесата… Слушай, ако мина по тая пресечка, ще изляза ли на пазара?
— Право там ще излезеш — каза Андрей. — Нали не си забравил адреса ми?
— Не съм. Чакай ме довечера…
Давидов шибна конете, подсвирна им и като изтрополи, каруцата се скри в пресечката. Андрей пое към дома. Ей това се казва селянин на място, трогнат си мислеше той. Войник! Е, разбира се, не се е включил съзнателно в Експеримента, а е избягал от трудностите, но аз не мога да му бъда съдник. Бил ранен, в стопанството царяла разруха, би могъл да се разколебае, нали?… Явно и сега животът му не е за завиждане. Пък и не е единственият такъв, разколебан, тук ги има много такива…
По Главната улица вече навсякъде се мотаеха павиани. Дали Андрей беше свикнал с тях, или те се бяха променили, но сега не изглеждаха толкова нагли, още по-малко пък страшни, както преди няколко часа. Мирно скупчени, те се приличаха на слънце, дърдореха безспир, кривяха муцуни, протягаха косматите си лапи с черни длани към минувачите и току умолително примигваха със сълзящите си очи. Сякаш в града внезапно се бяха появили безброй просяци.
Край вратата на дома си Андрей съзря Уан. Тъжно сгърбен, Уан седеше на бордюра, провесил между коленете отрудените си ръце.
— Загубихте кофите, а? — попита той, без да вдига глава. — Погледни само какво става…
Андрей надникна във входа и се ужаси. Боклукът беше натрупан чак до лампата. Само една тясна пътечка водеше към вратата на портиерната.
— Божичко! — рече Андрей и се засуети. — Ей сегичка… чакай малко… сега ще изтичам… — Той трескаво се мъчеше да си спомни по кои улици запрашиха снощи с Доналд и на кое място бежанците изхвърлиха кофите от каросерията.
— Няма нужда — с безнадежден глас каза Уан. — Вече идва комисия. Записаха си номерата на кофите и обещаха до довечера да ги донесат. Тази вечер, разбира се, няма да е, но дали ще сколасат поне до утре сутринта, а?
— Разбираш ли, Уан — заоправдава се Андрей, — беше такава невъобразима лудница, срам ме е, като си спомня…
— Знам. Доналд ми разправи какво е станало.
— Ама Доналд вече прибра ли се? — оживи се Андрей.
— Да. Каза ми никого да не пускам при него. Болели го зъбите. Дадох му бутилка водка и той се качи горе.