— А по колко вървят те при вас?
— Кое по колко да върви? — не разбра Андрей.
— Лайната. Скъпи ли са?
Андрей учудено се изхили.
— Ами че как да ти кажа… Зависи чии са…
— Че при вас различни ли има? — учуди се Уан. — Пък у нас са еднакви. При вас кои са най-скъпите?
— Професорските — тутакси отвърна Андрей. Просто не можа да се сдържи.
— Аха! — Уан изсипа в кофата поредната лопата и кимна. — Ясно. Ама при нас, по селата, нямахме професори, затуй цената си беше все една — по пет юана за ведро. За Съчуан става дума. А в Дзянси например цените са достигнали до седем и даже до осем юана.
Андрей най-сетне разбра. Изведнъж му се прииска да попита, вярно ли е, че китаец, който е поканен на обяд, после трябва да изпразни червата си в градината на домакина, но естествено бе неудобно да пита за такива неща.
— А как е сега у нас, не знам — продължи Уан. — През последните години не живеех на село… А защо у вас професорските се ценят повече?
— Пошегувах се — виновно рече Андрей. — У нас изобщо не търгуват с такива неща.
— Търгуват — каза Доналд. — Вие дори и това не знаете, Андрей.
— А пък вие дори и това знаете — троснато отвърна Андрей.
Само преди месец би започнал яростно да спори с Доналд. Ужасно го дразнеше, че американецът непрекъснато разказваше за Русия такива неща, за които той, Андрей, и представа си нямаше. Тогава искрено вярваше, че Доналд просто го поднася или повтаря злобните сплетни на Хърст. „Абе що не вървите на майната си с вашата хърстовщина!“ — лекомислено не му обръщаше внимание той. Но сетне се появи онова недоносче Изя Кацман и Андрей престана да спори, само им се сопваше. Един дявол знаеше откъде бяха насъбрали толкова злъч. А безсилието си той обясняваше с обстоятелството, че бе дошъл тук от петдесет и първа година, а те двамата — от шестдесет и седма.
— Щастлив човек сте вие — внезапно рече Доналд, надигна се и тръгна към кофите до кабината.
Андрей сви рамене и като се стараеше да се освободи от неприятното чувство, предизвикано от разговора, се захвана да помага на Уан да изгребват вонящия боклук. Е, да речем, че не зная, мислеше си той. Голяма работа, за лайната не съм знаел. А какво знаеш ти за интегралите? Или, да кажем, за константата на Хъбъл1? Всеки нещо не знае…
Уан натикваше в кофата последните остатъци от боклука, когато на вратата откъм улицата се появи пъргавата фигура на полицая Кенши Убуката.
— Оттук моля — каза той на някого през рамо и козирува с два пръста на Андрей. — Здравейте, боклукчии!
Едно момиче прекрачи от уличния мрак в жълтия светлинен кръг и застана до Кенши. Беше съвсем младо, около двадесетгодишно, и много дребничко, стигаше едва до рамото на нисичкия полицай. Носеше груб пуловер с възширока, висока яка и тясна къса пола, устните й, ярко начервени, се открояваха на бледото хлапашко личице, а дългите й светли коси падаха на раменете.
— Не се плашете — успокои я Кенши, усмихвайки се вежливо. — Това са нашите боклукчии. Когато са трезви, са абсолютно безопасни… Уан — извика той. — Това е Селма Нагел. Нова е. Наредено е да я настаниш при тебе в осемнадесети номер. Осемнадесети номер свободен ли е?
Като сваляше в движение ръкавиците си, Уан се приближи към тях.
— Свободен е — отвърна той. — Отдавна вече е свободен. Здравейте, Селма Нагел. Аз съм портиерът, казвам се Уан. Ако имате нужда от нещо, ето тази врата води към портиерната, търсете ме там.
— Дайте ми ключа — нареди Кенши. — Да вървим, аз ще ви придружа — обърна се той към момичето.
— Няма нужда — уморено рече тя. — Сама ще се оправя.
— Както желаете — рече Кенши и отново козирува. — Ето ви куфара.
Момичето взе от Кенши куфара, а от Уан — ключа, отметна глава, за да прибере косите си, паднали над очите, и попита:
— Накъде трябва да вървя?
— Насреща — посочи Уан. — Към онзи вход под осветения прозорец. На петия етаж. Може би искате да хапнете нещо? Или да пиете чай?
— Не, благодаря — каза момичето, отново отметна глава и като затропа с токчетата си по асфалта, тръгна право към Андрей.
Той отстъпи, за да й направи път, и когато тя мина покрай него, усети силния мирис на парфюм и още някаква козметика. Загледа се след нея, докато тя пресичаше жълтия светлинен кръг. Полата й бе съвсем къса, подаваше се малко от пуловера, а когато тя излезе от арката и се скри в тъмнината на двора, на Андрей му се стори, че белите й боси крака излъчваха светлина, в мрака се виждаше само белият й пуловер и се мяркаха белите й крака.
1
Едуин П. Хъбъл (1889–1953) — американски астроном, открил през 1929 г. закона, по който се разширява Вселената. —