Хубавичката Селма Нагел равнодушно си взе цигара, щракна със запалката и запуши. Тя дори не погледна към Андрей и видът й бе такъв, сякаш не й пукаше за нищо на този свят. Изобщо на дневна светлина не изглеждаше чак толкова хубава. Чертите на лицето й бяха по-скоро неправилни и дори грубовати, носът й бе малък и вирнат, скулите — прекалено широки, а големите й устни — доста дебело начервени. Но краката й, почти целите на показ, колкото и да ги хвалеше човек, все малко щеше да бъде. За съжаление останалото не можеше да се разгледа — дявол знае кой я беше научил да носи толкова широки дрехи. Дебел пуловер. При това с толкова висока яка. Същински водолаз.
Тя седеше в дълбокото кресло, преметнала единия си прекрасен крак върху другия прекрасен крак, и равнодушно се оглеждаше, като държеше цигарата по войнишки, прикривайки огънчето в дланта си. Андрей безцеремонно, но изящно приседна на края на масата и също запали цигара.
— Казвам се Андрей — рече той.
Тя премести равнодушния си поглед към него. И очите й не бяха такива, каквито му се сториха снощи. Бяха големи, но съвсем не черни, а светлосиви, почти прозрачни.
— Андрей — повтори тя. — Поляк ли сте?
— Не, руснак. А вие се казвате Селма Нагел и сте от Швеция.
Тя кимна.
— От Швеция съм. Я ми кажете вас ли ви бъхтиха тогава в участъка?
Андрей се сащиса.
— В кой участък? Никой не ме е бъхтил.
— Слушай, Андрей — рече тя. — Защо тука кутийката ми не ще да работи? — Тя неочаквано постави на коляното си малка лъскава кутийка, почти колкото кибритена. — На всички вълни само трещи и бръмчи, нищо готино не можеш да чуеш.
Андрей внимателно взе кутийката от нея и смаян се убеди, че е радиоапарат.
— Е, това е то! — промърмори той. — Наистина ли е детекторен?
— Че откъде да знам? — Тя взе от него апарата и в стаята се разнесоха трясъци от електрическо разреждане, пращене и жалко виене. — Не работи и това е. А ти никога ли не си виждал такова нещо?
Андрей поклати глава. После рече:
— Всъщност той не трябва и да работи. Тук има само една радиостанция и тя предава по радиоточките.
— Боже мой — каза Селма. — Че тогава какво може да прави човек тука? И сандък няма…
— Какъв сандък?
— Ами с картинки… Ти-ви!
— А-а… Да, тази работа сме я планирали за по-нататък.
— Брей че скука!
— Мога да докарам патефон — стеснително предложи Андрей. Чувствуваше се неловко. Наистина, ама че работа — нито радио, нито телевизия, нито кино…
— Патефон ли? Това пък какво е?
— Че не знаеш ли какво е патефон? — учуди се Андрей. — Ами навиваш пружината, слагаш плочата и…
— А, грамофон… — рече Селма без капчица въодушевление. — А магнетофон нямаш ли?
— Ха стига де — каза Андрей. — Аз да не съм ти радиовъзел!
— Доста дивичък си май — заяви Селма Нагел. — С една дума — руснак. Е, добре де, слушаш си своя грамофон, водка сигурно пиеш, а друго какво правиш? Мотор караш ли? Или даже и мотор нямаш?
Андрей се разсърди.
— Аз не съм дошъл тука да карам мотори! Дойдох работа да върша. Много ми е интересно ти какво смяташ да правиш тука?
— Работа бил дошъл да върши… — подигравателно повтори Селма. — Ти ми кажи за какво те бъхтиха в участъка?
— Абе никой не ме е бъхтал! Откъде ти скимна това! И изобщо при нас, в полицията, не бият никого, това да не ти е Швеция!
Селма подсвирна.
— Бре-бре — рече тя насмешливо. — Значи така ми се е сторило.
Тя натика угарката в пепелника, запали нова цигара, надигна се и пристъпвайки някак игриво, сякаш танцуваше, взе да се разхожда из стаята.
— А кой е живял тука преди тебе? — попита тя, спирайки се пред огромния овален портрет на някаква бледолилава дама с болонка на коленете. — При мен например явно е живял сексуален маниак. По ъглите е пълно с порнография, по стените има използвани презервативи, а в шкафа — цяла колекция от дамски жартиери. Дори не може да разбере човек дали е бил фетишист или пък близач…
— Лъжеш — каза Андрей вцепенен. — Само лъжи дрънкаш, Селма Нагел.
— Че защо да те лъжа? — учуди се Селма. — А кой е живял там? Не знаеш ли?
— Кметът! Сегашният кмет е живял там по-рано, ясно ли ти е?