— А-а — проточи равнодушно Селма. — Сега разбирам.
— Че какво разбираш? — каза Андрей. — Какво толкова ти е ясно? — викна той разпалено. — Какво изобщо можеш да разбереш ти тука? — той замълча. За това не биваше да говори. Това човек трябваше да го преживее, да му мине през главата.
— Сигурно вече наближава петдесетте — с тон на видяла и патила заяви Селма. — Старостта тропа на вратата, човек побеснява. Климактериум! — Тя се усмихна и отново се спря пред портрета с болонката.
Настана мълчание. Стиснал зъби, Андрей страдаше за кмета. Кметът беше едър, представителен, с необикновено предразполагащо лице и с благородни посивели коси. Държеше прекрасни речи на събранията на градските активисти — за въздържанието, за силата на духа, за моралните устои и вътрешния заряд от непоколебимост. А когато се срещаха на стълбищната площадка, непременно протягаше голямата си топла и суха ръка за поздрав и както винаги вежлив и внимателен, се осведомяваше дали нощем не пречи на Андрей с тракането на пишещата си машина…
— Не вярва! — неочаквано рече Селма. Тя вече не гледаше портрета, а със сърдито любопитство разглеждаше Андрей. — Ако щеш вярвай. Само че на мен ми се повдига да чистя всичко това. Не може ли да наема някой тука, а?
— Да наема… — тъпо повтори Андрей. — Друго не щеш ли! — злорадо каза той. — Сама ще изчистиш всичко. Тука не е пансион за благородни девици.
Известно време те мълчаливо се разглеждаха един друг с взаимна антипатия. После Селма промърмори, отмествайки очи:
— Кой дявол ме докара тука! Какво ще правя сега?
— Нищо особено — каза Андрей. Той превъзмогна враждебността си. Човекът имаше нужда от помощ. Тук вече се бе нагледал на новаци. На всякакви. — Каквото правят всички, това ще правиш и ти. Ще отидеш на борсата, ще попълниш бланка, ще я пуснеш в приемника… Там е поставена разпределителна машина. Оттатък, в онзи свят, каква си била?
— Фокстейлър — каза Селма.
— Каква?
— Ами, как да ти обясня… Раз-два и врътни опашката…
Андрей отново се вцепени. Лъже, щукна му за миг в главата. През цялото време ги дрънка едни това маце. Прави ме на идиот.
— И добри пари ли изкарваше? — саркастично попита той.
— Глупак — рече тя почти нежно. — Та аз не го правех за пари. Просто ми беше интересно. Каква скука е иначе…
— Че как така? — възмути се Андрей. — Ами родителите ти къде гледаха? Та ти си млада, трябвало е да се учиш и да се учиш…
— За какво ми е?
— Че как „за какво“? Човек щеше да станеш… Инженер си можела да станеш, учител… Би могла да влезеш в комунистическата партия, да се бориш за социализъм…
— Боже мой, боже мой… — дрезгаво прошепна Селма, рухна като подкосена в креслото и оброни лице в шепите си. Андрей се уплаши, но в същото време изпита и гордост и почувствува каква огромна отговорност поема.
— Недей така, недей… — взе да я успокоява той, като непохватно се премести към нея. — Каквото било, било. Край. Не се разстройвай толкова. Може пък да е за добро, че се е случило така с тебе: тука ще наваксаш всичко. Аз имам толкова много приятели и всички те са прекрасни хора… — Той си спомни за Изя и се намръщи. — Ще ти помогнем. Заедно ще се борим. Тука има дяволски много работа. Я какво безредие цари, каква неразбория, направо гадост — та всеки честен човек е ценен. Ти не можеш да си представиш дори каква измет се е насъбрала! Не разпитваш естествено, ама понякога ей така отвътре ти идва да попиташ някого: абе какъв вятър те е довял тука, за какъв дявол си дошъл и кому си нужен?
Той тъкмо вече се беше престрашил по приятелски, дори по братски, да потупа Селма по рамото, когато тя го попита, без да откъсва длани от лицето си:
— Значи не всички тука са такива?
— Какви?
— Ами такива като тебе. Идиоти.
— Знаеш ли какво!
Андрей скочи от масата и взе да обикаля из стаята. Ето на, нали е буржоазка. Курва, а дошла тука. Интересно й било… Но всъщност искреността на Селма дори му допадаше. Искреността винаги е хубаво нещо. Лице срещу лице, през барикадата. Не е, да речем, като Изя: нито ваш, нито наш — хлъзгав като червей и навсякъде се провира…
Селма се кикотеше зад гърба му.
— Ей, ти какво се разтича? Да не би аз да съм виновна, че си чак толкова лапнимуха. Е, извинявай.
Все още разгневен, Андрей категорично разцепи въздуха с ръка.
— Виж какво — отвърна тон. — Ти си много изостанал човек и ще се наложи дълго да ти промиваме мозъка. И не си въобразявай, моля те, че го приех като лична обида. Виж с тези, които са те докарали до това положение, наистина имам сметки за уреждане. Но с тебе — не. Щом си тука, значи си наш другар. Работиш ли добре, ще бъдем добри приятели. А да работиш добре — ще ти се наложи. Трябва да знаеш, че при нас е като в казармата: ако не умееш — ще те научим, ако не искаш — ще те заставим! — вдъхновяваше се от собствените си думи: в съзнанието му мигом изплуваха речите на Льоша Балдаев, комсомолския лидер на факултета. Изведнъж забеляза, че Селма най-сетне е свалила длани от лицето си и го гледа със страхливо любопитство. Намигна й насърчително. — Да-да, ще те заставим, а ти какво си мислеше? Не можеш да си представиш какви нехранимайковци са идвали при нас, на строежа — отначалото само към лавката гледат и към горичката. Ама им дойде умът в главата! Какви ще ги дъвчат! Трудът, да знаеш, даже маймуната очовечава…