— Стоп! Да координира дейността — с каква цел? Коя е крайната цел на тази координация?
Андрей сви рамене.
— Та това е елементарно. Всеобщото благоденствие, редът, създаването на оптимални условия за прогресивно развитие…
— О! — Изя отново вирна показалеца си. Устата му така и си остана полуотворена, а очите му се опулиха. — О! — повтори той и отново замълча. Селма го гледаше с възхищение. — Редът! — възвести Изя. — Редът! — Очите му съвсем щяха да изхвръкнат. — А сега си представи, че в града, който ти е поверен, се появяват безбройни стада павиани. Да ги изгониш — не можеш, защото не ти стигат силиците. Да ги изхранваш централизирано — също не можеш, защото плюскането ти е малко, запаси нямаш. Павианите просят по улиците — крещящо безредие: у нас няма и не може да има просяци! Павианите ходят по нужда където сварят и не чистят след себе си, а пък никой няма намерение да чисти заради тях. Какъв е изводът?
— Ами във всеки случай не да им надяваме нашийници — каза Андрей.
— Правилно! — съгласи се Изя. — Разбира се, че не са нужни нашийници. Първият делови извод, който се налага, е: да се скрие, че павианите съществуват. Да се правим, че тях изобщо ги няма. Но за съжаление и това е невъзможно. Те са твърде много, а управата ни все още е толкова демократична, та чак ти се гади. И ето че възниква блестящата по своята простота идея: да се въведе ред в присъствието на павианите! Хаосът, безредието да се узаконят и по този начин да станат съставна част от стройния ред, присъщ за управата на нашия добър кмет! Вместо просещите и хулиганстващите стада и шайки в града вече ще има мили домашни животни. Та нали всички обичахме животните! Кралица Виктория е обичала животните. Дори Берия, разправят, обичал някои животни, да не говорим за Хитлер…
— Нашият крал Густав също обича животните — добави Селма. — Той има котки.
— Чудесно! — възкликна Изя, удряйки с юмрук по дланта си. — Крал Густав има котки, а Андрей Воронин — личен павиан. А ако обича много животните, може и два павиана да си вземе…
Андрей се изплю и тръгна към кухнята да провери дали е останало нещо за ядене. Докато се ровеше в шкафовете, като разтваряше и внимателно помирисваше някакви потънали в прах пакети с корави, потъмнели остатъци, гласът на Изя непрекъснато боботеше в трапезарията и се дочуваше звънкият смях на Селма, а също и неизбежното грухтене и клокочене на Изя.
Никаква свястна кльопачка нямаше: чувал с покарали картофи, съмнителен буркан копърка и един цял хляб, станал на камък. Тогава Андрей дръпна чекмеджето на кухненската маса и преброи колко пари са му останали. Щяха да му стигнат до заплатата, при условие че пести и не кани гости, а напротив — самият той ходи на гости. В гроба ще ме вкарат тия, помисли си мрачно Андрей. По дяволите, стига толкова! Така ще ги изръся, че душа да им е яка. Те какво си мислят — тука да не е ресторант? Павиани!
В този момент отново някой почука на вратата и зловещо усмихнат, Андрей отиде да отвори. Мимоходом забеляза, че Селма седи на масата, подпъхнала длани под бедрата си, ухилена до ушите, кучка с кучка такава, а Изя философствува, размахвайки маймунските си лапи, и вече няма и помен от изискаността му — възелът на вратовръзката е под дясното ухо, косите му са щръкнали, а маншетите — посивели.
Оказа се, че са пристигнали бившият подофицер от вермахта Фриц Гайгер и личният му приятел — редникът от същият вермахт Ото Фрижа.
— Явихте ли се? — приветствува ги Андрей със зловеща усмивка.
Фриц тутакси възприе поздрава като нападка срещу достойнството на немския подофицер и лицето му се вкамени, а Ото, човек с мек характер и неопределен душевен облик, само изтрака с токовете и на лицето му лъсна угодническа усмивка.
— Що за тон е това? — студено се осведоми Фриц. — Може би трябва да си ходим?
— Кльопачка някаква донесе ли? — попита Андрей.
Фриц дълбокомислено размърда челюстта си.
— Кльопачка ли? — повтори той въпроса. — М-м, как да ти кажа… — и той въпросително погледна Ото. А Ото, стеснително усмихнат, тутакси измъкна от задния джоб на брича си плоско шише и го подаде на Андрей. Като пропуск — с етикета напред.
— Е, това е добре… — поомекна Андрей и взе бутилката. — Но имайте предвид, момчета, че няма абсолютно нищо за кльопане. Може би имате поне пари, а?
— А може би все пак първо ще ни пуснеш да влезем? — осведоми се Фриц. Главата му беше леко приведена с ухото напред: той се вслушваше във взривовете от женски смях в трапезарията.
Андрей ги пусна в антрето и каза: