— Парите. Вадете ги веднага!
— Дори тук не можем да се отървем от репарациите, Ото — измърмори Фриц, разтваряйки портфейла си. — На! — Той пъхна в ръцете на Андрей няколко банкноти. — Дай на Ото някаква пазарска чанта и му кажи какво да купи — той ще изтича.
— Чакай малко, не бързай толкова — каза Андрей и ги поведе към трапезарията. Докато се тракаха токове, докато се кланяха зализани прически и гърмяха войнишки комплименти, Андрей издърпа Изя настрана и без да му дава да се опомни, пребърка всичките му джобове, което Изя всъщност май не забеляза — той само вяло се бранеше и гореше от желание да доразкаже започнатия виц. Щом измъкна всичко, което успя да открие, Андрей се дръпна настрана и преброи репарациите. Не бяха кой знае колко много, но не бяха и малко. Той се огледа. Селма все така седеше на масата и си клатеше краката. Меланхолията й бе отлетяла. Тя беше весела. Фриц й палеше цигарата, Изя, давейки се и скимтейки, се готвеше да й разкаже нов виц, а Ото, целият червен от напрежение и от стеснение, стърчеше в средата на стаята в стойка „мирно“, като само големите му уши видимо помръдваха.
Андрей го хвана за ръкава и го отмъкна в кухнята, като му повтаряше: „И без тебе, и без тебе ще минат…“ Ото не възрази, май дори остана доволен. Щом се озова в кухнята, той тутакси се захвана за работа. Взе от ръцете на Андрей кошницата за плодове, изтърси боклука от нея в кофата (нещо, което Андрей никога не би се сетил да направи), бързо и грижливо застла дъното със стари вестници, мигновено намери пазарската чанта, която Андрей търсеше от един месец, сетне с думите: „Може случайно да има доматен сок…“, пъхна в чантата един буркан от компот, като предварително го изплакна, набута още няколко сгънати стари вестника за всеки случай („Ами ако се окаже, че нямат амбалажна хартия…“), така че на Андрей не му оставаше нищо друго, освен да прехвърля парите от единия джоб в другия, нетърпеливо да пристъпва от крак на крак и умолително да повтаря: „Е, добре де… Така да е… Ами да бяхме тръгнали, а…“
— И ти ли ще дойдеш? — благоговейно се учуди Ото, щом завърши приготовленията си.
— Да, защо?
— Аз и сам ще се оправя — каза Ото.
— Сам, сам… Като сме двама, ще стане по-бързо. Ти ще застанеш на щанда, а аз — на касата…
— Така е — съгласи се Ото. — Разбира се.
Те излязоха през черния вход и се спуснаха по задното стълбище. По пътя стреснаха един павиан — горкият, като куршум излетя през прозореца, та дори се изплашиха да не се е пребил, но се оказа, че нищо му няма — висеше на пожарната стълба с озъбена муцуна.
— Да взема да му дам остатъците от храната — замислено рече Андрей. — Горе май има цяло стадо.
— Да прескоча ли? — с готовност се отзова Ото.
Андрей само го изгледа, изкомандува „Свободно!“ и продължи надолу. Стълбището вече понамирисваше. Общо взето, тук и по-рано си понамирисваше, но сега се бе появила някаква нова миризма и щом се спуснаха един етаж по-долу, откриха източника, при това не беше един.
— Да, ще отворят работа на Уан — каза Андрей. — Не дай си боже днес да те назначат портиер. Ти сега като какъв работиш?
— Заместник-министър съм — печално отвърна Ото. — Трети ден вече.
— На какво? — заинтересува се Андрей.
— Ами на това… на професионалното обучение.
— Тежка ли е работата?
— Нищо не разбирам — натъжен рече той. — Много папки, много заповеди, докладни записки… сметки, бюджети… И никой нищо не разбира. Всички тичат, питат се един друг… Почакай малко, ти накъде тръгна?
— В магазина.
— Не. Ще отидем при Хофщатер. Там е по-евтино, пък и немец е все пак…
Тръгнаха към Хофщатер. Той държеше нещо средно между зарзаватчийница и бакалница на ъгъла на Главната улица и Староперсийската пресечка. Андрей беше ходил там два-три пъти и всеки път си тръгваше с празни ръце: при Хофщатер имаше малко стока и той сам си избираше клиентите.
Магазинът беше празен, на полиците се бяха проточили стройни редици от еднакви буркани с розов хрян. Андрей влезе пръв и Хофщатер, вдигайки от касата подпухналото си бледо лице, тутакси рече: „Затварям.“ Но в същия миг се появи и Ото, който се бе закачил с кошницата за дръжката на вратата, и подпухналото бледо лице разцъфна в усмивка. Естествено затварянето на магазина бе отложено. Ото и Хофщатер се оттеглиха във вътрешността на заведението, където тозчас заскърцаха размествани щайги, затрополяха изсипващи се картофи, задрънчаха пълни шишета и взеха да се дочуват приглушени гласове…
Андрей нямаше какво да прави и заоглежда магазина. Да, частната търговийка на господин Хофщатер представляваше жалка картина. И кантарът му естествено не беше минал през съответния контрол, и с хигиената положението не беше розово. Всъщност какво ме засяга всичко това, помисли си Андрей. Когато всичко се нареди както трябва, тия хофщатеровци просто ще се разорят. Може да се каже, че и сега вече са фалирали. Във всеки случай явно не е по силите му да обслужва всеки клиент. Я виж само как се е замаскирал — наредил е навсякъде хрян. Май трябва да докарам тука Кенши — виж го ти каква черна борса върти гадният националист. „Само за немци“…