— Но защо? — продължаваше Изя. — Защо? И аз през цялото време усещам някакъв вътрешен протест, но не мога да разбера каква е работата. Може би техните задачи в крайна сметка са близки до нашите…
— Та нали аз това ти разправям! — зарадва се Андрей.
— Не в този смисъл — нетърпеливо махна с ръка Изя. — Всичко не е чак толкова праволинейно като при тебе. Те се опитват да разберат човечеството, ясно ли ти е? Да вникнат в него! А за нас проблем номер едно е същото: да разберем човечеството, да опознаем самите себе си. Така че може би, докато те се мъчат да схванат какви сме, ще ни помогнат и ние да вникнем в себе си?
— Ох, не е така, приятели! — рече Кенши, клатейки глава. — Не се поддавайте на тази съблазън! Те подготвят колонизирането на Земята и просто изучават нашата психология на бъдещи роби…
— Защо говориш така, Кенши? — разочаровано рече Андрей. — Какви са тия страшни прокоби? Според мен просто е нечестно да мислиш така за тях…
— То аз май и не мисля така — отвърна Кенши. — Просто имам едно такова странно чувство… Всички тия павиани, чудесиите с водата, от ден на ден все по-голямата мръсотия… По някое време току виж са ни разбъркали и езиците като във Вавилон… Те сякаш систематично ни подготвят за някакъв зловещ свят, в който ще живеем от сега нататък и завинаги, во веки веков. Също както на Окинава… Тогава бях хлапе, войната бушуваше и на нас, окинавските деца, ни беше забранено да разговаряме на своя диалект в училището. Само по японски трябваше да говорим. Ако хванеха някое момче, му окачваха на врата табела: „Аз не умея да говоря правилно.“ Знаете ли колко съм ходил с такава табела.
— Да-да, разбирам те… — рече Изя със застинала усмивка, подръпвайки и пощипвайки брадавицата на шията си.
— А аз не те разбирам — заяви Андрей. — Цялото това твое тълкувание е извратено и невярно… Експериментът си е Експеримент. Естествено ние нищо не разбираме. Но нали всъщност и не трябва да разбираме какво става! Това е най-важното условие! Ако разбираме защо се появиха павианите или защо трябва да сменяме професиите си… тогава и нашето поведение ще бъде продиктувано от това разбиране. Експериментът вече няма да бъде чист и ще се провали. Та това е от ясно по-ясно! Ти как мислиш, Фриц?
Фриц поклати русолявата си глава.
— Не знам. Мен това не ме интересува. Не ме интересува какво искат те. Интересува ме какво искам аз. А аз искам да въведа ред в този бардак. Изобщо някой от вас каза, не помня вече кой, че цялата същност на Експеримента може би се състои в това: да бъдат подбрани най-енергичните, най-деловите, най-твърдите… Та да не си чешат само езиците, да не се размекват като тесто и да се занимават с разни философии, а упорито да преследват целта си. Ето такива ще подберат — такива като мен или, да кажем, като теб, Андрей — и ще ни прехвърлят обратно на Земята. Защото, щом тука не сме трепнали, и там няма да трепнем…
— Напълно възможно е! — дълбокомислено рече Андрей. — Аз също допускам такова нещо.
— А пък Доналд смята — тихичко подхвърли Уан, — че Експериментът много отдавна се е провалил.
Всички впериха очи в него. Уан седеше в предишната си поза на пълен покой — свил глава в раменете и повдигнал лице към тавана; очите му бяха затворени.
— Той каза, че Наставниците отдавна са се заплели в собствената си приумица, опитали са всичко възможно и сега вече сами не знаят какво да правят. Той каза: претърпели са пълен крах. И всичко това сега просто си върви по инерция.
Напълно объркан, Андрей взе да се чеше по темето. Виж го ти Доналд! Значи затова напоследък не е на себе си… Другите също мълчаха. Чичо Юра бавно си свиваше поредната грамадна цигара, Изя с вкаменена усмивка щипеше и подръпваше брадавицата си. Кенши пак се захвана със зелето, а Фриц гледаше Уан, без да откъсва очи от него, като челюстта му провисваше и отново се връщаше на мястото си. Ето така започва разложението, мина му през ума на Андрей. От такива разговори. Щом не разбираш нещо, започваш да не му вярваш. А неверието е смърт. Много, много опасно нещо е неверието. Наставникът му каза направо: най-важното е да повярваш в идеята докрай, всеотдайно. Трябва да осъзнаеш, че да не разбираш какво става е абсолютно задължително условие за Експеримента. Естествено това е най-трудното. Повечето хора тук не са истински идейно закалени, не са истински убедени, че светлото бъдеще е неизбежно. Че днес може би ни е тежко и сме толкова зле, че душата ни е в зъбите, и утре ще бъде същото, но вдругиден слънцето непременно ще огрее и на нашата улица ще дойде празник…
— Аз съм неук човек — рече ненадейно чичо Юра, като залепваше внимателно книжката на цигарата си. — Образованието ми е четвърто отделение, ако искате да знаете, и вече разправях на Изя, че аз, честно да си призная, направо избягах тука… Ей на, като тебе… — Той посочи с грамадната си цигара Фриц. — Само че ти си хванал пътя от плен, пък аз значи — от село. Ако не броим войната, аз цял живот съм живял на село и цял живот бял ден не съм видял. А тука на̀ — видях! Какво са си наумили ония там със своя Експеримент — честно казано, братчета, — не е за мойта уста лъжица, пък и не е чак толкова интересно. Ама тука съм си свободен човек и докато не са посегнали на мойта свобода, и аз няма на никого да посегна. Но виж, ако се намерят някои, които ще рекат да променят нашето сегашно, значи, фермерско положение, тогава съвсем сигурно ви обещавам: от вашия град камък върху камък няма да оставим. Да не си мислите, че сме павиани? Мамицата ви ще разкатаем, тъй да знаете. Мамицата ви. Няма да ви позволим да ни наденете нашийници на гърлата!… Такива ми ти работи, братче — рече той, обръщайки се лично към Фриц.