Выбрать главу

В този миг чичо Юра тръшна на масата още пиячка и Андрей махна с ръка на всичко. Пиха по една чаша, взеха си от мезето, Изя каза един виц — паднаха от смях. Чичо Юра също каза някакъв виц, ужасно неприличен, но много смешен. Дори Уан се засмя, а Селма просто се превиваше от смях. „В гърнето… — чак се задави тя, триейки си очите с длани. — В гърнето не влизал!…“ Андрей удари с юмрук по масата и подкара мамината любима:

Я, който пие, нему наливайте, а който не пие, на него не сипвайте, пък, слава богу, ние ще пием за нази, за вази, за теб, стара мале ле, че ти ни навикна първак да посръбваме…

Пригласяха му кой както може, а после Фриц, яростно облещен, взе да реве заедно с Ото някаква непозната, но чудесна песен за треперещите от страх кокали на стария скапан свят — великолепна бойна песен. Като гледаше как Андрей възторжено се опитва да припява, Изя Кацман се кискаше и клокочеше, потривайки ръце, а чичо Юра, вторачил безсрамните си светли очи в голите крака на Селма, ненадейно зарева с мечешко гласище:

Я по селото поемайте, играйте и припявайте, на сърце ми додявайте, да спя не ми давайте…

Успехът му бе пълен и чичо Юра продължи:

А момците, нали знайте, така и ги подлъгвайте: обещавайте, не давайте, всички разигравайте…

Тогава Селма свали краката си от облегалката, избута Фриц настрана и рече обидено:

— Нищо не съм ви обещавала, притрябвали сте ми…

— Ама аз така, изобщо… — силно смутен рече чичо Юра. — То песента е такава. А пък ти много си ми притрябвала…

За да загладят неприятната случка, изпиха още по една чаша. Главата на Андрей съвсем се замая. Той смътно съзнаваше, че бърника нещо в патефона и ей сега ще го изтърве, и патефонът наистина падна на пода, но това изобщо не му се отрази, напротив, май започна да свири по-силно. После Андрей танцува със Селма и нейните хълбоци се оказаха топли и гъвкави, а гърдите й — неочаквано твърди и големи. Това беше дяволски приятна изненада — да откриеш нещо прекрасно оформено под безформените гънки на острата вълнена прежда. Те танцуваха и той я държеше за хълбоците, а тя, обгърнала с длани лицето му, разправяше, че той е чудесен и много й харесва, за да й се отблагодари той пък й каза, че я обича и че винаги я е обичал, и отсега нататък ще бъде само с нея… Чичо Юра блъскаше с юмрук по масата и като обяви: „Нещо май застудя, не е ли време да пийнем…“, прегърна вече съвсем клюмналия Уан и три пъти здравата го разцелува по стар руски обичай. После Андрей се озова в средата на стаята, а Селма отново седеше на масата, замерваше разкисналия се Уан с хлебни топчета и го наричаше Мао Дзедун. Тогава на Андрей му хрумна да изпее „Москва-Пекин“ и той веднага изпълни тази прекрасна песен с буйна страст и вдъхновение, а след това изведнъж се оказа, че те двамата с Изя Кацман стоят един срещу друг, страшно ококорени, все повече и повече понижават гласовете си до зловещ шепот и повтарят, сочейки с пръст нагоре: „Ш-шт, чуват ни!… Ш-шт, ч-чуват ни!…“ Сетне двамата с Изя, кой знае как, се оказаха натикани в едно кресло, а пред тях на масата, клатейки краката си, седеше Кенши и Андрей разпалено му втълпяваше, че е готов на каквато и да било работа, тук всяка работа носи голямо удовлетворение на човека и той се чувствува чудесно, работейки като боклукчия.

— Ето аз съм боклук… чия! — с голямо затруднение произнасяше думите той. — Боклук… чия!

А Изя, пръскайки слюнки в ухото му, упорито ломотеше нещо неприятно, нещо обидно: уж той, Андрей, всъщност просто изпитвал сладострастно унижение, че е боклукчия („… Да, аз съм боклук… чия!“), той е толкова умен, начетен, способен, подходящ е за нещо къде-къде по-голямо и въпреки това търпеливо и с достойнство, не като разните му други там, носи тежкия си кръст… После се появи Селма и тутакси го утеши. Беше гъвкава и ласкава и правеше всичко, което той искаше, и не му противоречеше и оттук нататък в усещанията му се появи сладостна гибелна пропаст, а когато се измъкна от тази пропаст, устните му бяха подпухнали и сухи, Селма вече спеше на неговото легло и той по бащински придърпа полата й, зави я с одеялото, пооправи собствените си дрехи и изобщо външния си вид и с бодра стъпка отново влезе в трапезарията, препъвайки се по пътя в протегнатите крака на нещастния Ото, който спеше на стола в ужасно неудобната поза на човек, застрелян в тила.