— Какво ви е, Дон? — не издържа най-сетне Андрей. — Зъб ли ви боли?
Доналд сви рамене и нищо не отвърна.
— Сякаш не сте на себе си през последните дни. Нали виждам. Да не би нещо да съм ви обидил, без да искам?
— Стига, Андрей — процеди Доналд през зъби. — Какво общо имате вие с това?
И Андрей отново усети в думите му нещо недоброжелателно и дори обидно оскърбително: че с какво можеш ти, сополанко, да обидиш мен, професора?… Но в съшия миг Доналд заговори отново:
— Та аз неслучайно ви казах, че сте щастлив. Наистина човек може само да ви завиди. Всичко това някак си минава покрай вас. Или през вас. И отминава. А мене то ме мачка като парен валяк. Нито една здрава кост не ми е останала.
Доналд мълчеше изкривил устни. Андрей погледна разсеяно напред към пътя, после се загледа под око в Доналд, почеса се по темето и смутено рече:
— Честна дума, нищо не разбирам. Уж всичко върви добре…
— Затова ви завиждам — отсече Доналд. — Стига сме говорили за това! Не ми обръщайте внимание.
— Че как да не ви обръщам внимание? — каза Андрей съвсем разстроен. — Как мога да не ви обръщам внимание? Нали тук сме заедно… вие, аз, момчетата… Разбира се, приятелството е голяма дума, твърде голяма. Е, да речем, просто сме другари… Аз например бих разказал, ако има нещо… Та нали всеки ще ми помогне! Ето на, вие сам кажете: ако се случи нещо с мене и аз ви помоля за помощ, бихте ли ми отказали? Няма да ми откажете, нали така?
Дясната ръка на Доналд се вдигна от лоста и лекичко потупа Андрей по рамото. Андрей млъкна. Душата му се изпълни с радост. Светът отново изглеждаше чудесен и всичко бе наред. И Доналд вече беше добре. Беше го налегнало най-обикновено мрачно настроение. Та нали човек може да изпадне в мрачно настроение? Просто самолюбието му се е разбунтувало. Тъй де, все пак е професор по социология, а тук пренася кофи с боклук, пък преди това е бил товарач в склад. Естествено всичко това му е неприятно и го обижда, още повече, че няма с кого да сподели обидата си — никой не го е карал насила да идва тук и сега му е неудобно да се оплаква… Много лесно е да се каже: върши си добре работата, която са ти възложили, ама… Е, хайде. Стига толкова. Сам ще се оправи.
А камионетката вече се носеше по диабаза2, хлъзгав от ниско падналата мъгла, сградите от двете страни на пътя се бяха снишили и изглеждаха схлупени, проточилите се редици от улични фенери взеха да стават по-мъждиви и да редеят. Някъде в далечината тези редици се сливаха в мъгляво размазано петно, на уличното платно и по тротоарите не се виждаше жива душа, дори портиерите кой знае защо не се мяркаха, само на ъгъла на Седемнадесета улица пред ниския стар хотел, известен повечето под името „Кафез за дървеници“, стоеше каруца с омърлушен кон и вътре в каруцата някой спеше, завит презглава с брезент. Беше четири часът сутринта — тъкмо време за най-здрав сън и нито един прозорец не светеше наоколо.
От един вход отляво пред тях изскочи камион, Доналд му присветна с фаровете, профуча край него, камионът, който също пренасяше боклук, свърна на улицата и се опита да ги изпревари, но, да има да взема, изобщо не можеше да се мери с Доналд, така че им посвети малко с фаровете през задното стъкло и безнадеждно изостана. В изгорелите квартали изпревариха още един боклукчийски камион и съвсем навреме, защото веднага след пепелищата започваше паважът и се наложи Доналд все пак да намали скоростта, че току-виж камионетката случайно се разпаднала.
Тук се появи насрещно движение — камионите, които се връщаха празни от сметището, вече за никъде не бързаха. Изведнъж от една улична лампа пред тях се отдели неясна фигура и застана на пътя и Андрей пъхна ръка под седалката, готов ако трябва, да извади тежката щанга, но се оказа, че беше полицай, който ги помоли да го закарат до Зелевата улица. Нито Андрей, нито Доналд знаеха къде се намира тази улица, но полицаят — грамаден мъжага с едра мутра и разчорлени коси, които стърчаха във всички посоки изпод униформената му фуражка — каза, че ще им я покаже.