Андрей не издържа. Шмугна се в кабината, завря се в най-отдалечения ъгъл и вдигна щангата с две ръце пред себе си, вцепенен като в кошмар. Абсолютно нищо не проумяваше и когато някаква тъмна фигура изпълни рамката на отворената врата, той изкрещя, без да чува собствения си глас, и взе да ръга с желязото това меко, страшно, съпротивляващо се, напиращо към него тяло, докато жалното стенание на Изя: „Недей бе, идиот, аз съм!“ не го накара да се опомни. Едва тогава Изя влезе в кабината, тръшна вратата след себе си и с неочаквано спокоен глас съобщи:
— Знаеш ли какви са тия? Маймуни. Ама че гадини!
Отначало Андрей не го разбра, после схвана, но не повярва.
— Хайде бе? — каза той, излезе на стъпенката и надникна иззад кабината.
Вярно: бяха маймуни. Много едри, много космати, много свирепи наглед, но нито дяволи, нито привидения, а просто маймуни. Андрей пламна целият от срам и облекчение и в същия миг нещо тежко и твърдо го цапна право в ухото, и то така, че главата му се килна и другото ухо се прасна в покрива на кабината.
— Всички по колите! — ревна някъде отпред властен глас. — Стига с тая паника! Това са павиани! Няма нищо страшно! Качвайте се по колите и давайте на заден ход!…
В колоната настана същински ад. Гърмяха заглушители, засвяткаха и гаснеха фарове, от всички страни ревяха двигатели и гъсти вълма сивосинкав дим се издигаха към беззвездното небе. От тъмнината изплува нечие залято с нещо черно и блестящо лице, нечии ръце сграбчиха Андрей за раменете, разтърсиха го като пале, натикаха го заднишком в кабината и в този миг предният камион тръгна назад и с трясък се вряза в радиатора, а пък камионът отзад се раздруса, връхлетя върху каросерията и звънна като дайре, така че разклатените кофи вътре тревожно издрънчаха. Изя се бе лепнал за него и го дърпаше за рамото: „Ти можеш ли да караш, или не можеш? Андрей! Можеш ли?“, сред сивосинкавия дим някой диво стенеше: „Убиха ме! Помощ!“, властният глас продължаваше да реве: „Стига с тая паника! Последната кола, давай на заден! По-бързо!“, а отгоре, отляво, отдясно като град се сипеше всичко, що беше твърдо на тоя свят, дрънчеше по капака на двигателя, гърмеше сред кофите, звънтеше по стъклата. Провлачено хленчеха и ридаеха клаксоните и гнусният мяукащ вой все нарастваше и нарастваше.
Изя изведнъж реши: „Е, аз ще вървя…“ и прикрил главата си с ръце, излезе навън. Там едва не се озова под колелата на камион, стремглаво летящ по посока на града — сред подскачащите кофи се мярна изкривеното от ужас лице на отчетника. После Изя изчезна и се появи Доналд — без шапка, изподран, оплескан с кал, — запокити пистолета на седалката, седна зад волана, запали двигателя и подал глава от кабината, потегли на заден ход.
Явно беше въведен някакъв ред: паническите стенания утихнаха, моторите ревяха и цялата колона полека-лека се източваше назад. Дори градът от камъни и бутилки май понамаля. Павианите подскачаха и се разхождаха по гребена на планината от боклук, но не слизаха долу, само крещяха там горе, раззинали кучешките си гърла, и се гавреха, извръщайки към колоната лъщящите си в светлината на фаровете седалищни части.
Камионът се понесе все по-бързо на заден ход, пак пробуксува в калната яма, изскочи на шосето, сви рязко, лостът изхърка, докато Доналд превключваше скоростите, после той даде газ, тръшна вратата и се облегна на седалката. В мрака отпред подскачаха червените светлини на офейкващите камиони.
Отървахме се, с облекчение си помисли Андрей и внимателно опипа ухото си. То беше подпухнало и пулсираше. Ама че работа — павиани! Откъде се появиха тия павиани? При това толкова едри… и то цели орди!… Че тука при нас никога не е имало никакви павиани… ако не смятаме, разбира се, Изя Кацман. И защо тъкмо павиани? А не, да речем, тигри?… Андрей се размърда неспокойно на седалката, камионът се друсна, той подскочи и с все сила се тръсна на нещо твърдо и непознато. Андрей подпъхна ръка под себе си и измъкна пистолета. За миг се загледа в него, без нищо да разбира. Пистолетът беше черен, малък, с късо дуло и грапава ръкохватка. Доналд неочаквано каза:
— По-внимателно. Дайте го тука.
Андрей му подаде пистолета и известно време гледаше как Доналд, извърнал се на седалката, натиква оръжието в задния джоб на комбинезона си. Внезапно го изби пот.
— Значи там вие… стреляхте? — прегракнало попита той.