— Да! — потвърди Андрей. — Разбира се! Знаете ли какво реших? Никого няма да търся повече и нищо няма да се мъча да проумея, а ще взема някоя тояга и ще тръгна. Ще се присъединя към някой отряд. Ако не ме приемат, сам ще действувам. Та нали там са останали жени… и деца…
След всяка негова дума Наставника леко кимваше, той вече не се усмихваше, лицето му беше сериозно и излъчваше благоразположение.
— Само едно нещо ме смущава… — каза Андрей, като се намръщи. — Какво ще стане с Доналд?
— С Доналд ли? — попита Наставника, повдигайки вежди. — А-а, с Доналд Купър? — Той се засмя. — Вие естествено предположихте, че Доналд Купър вече е арестуван и се е покаял за престъпленията си… Няма такова нещо. Тъкмо сега Доналд събира отряд от доброволци, за да отблъснат това безсрамно нашествие и, разбира се, той не е никакъв гангстер и не е извършил никакви престъпления, а с пистолета се е сдобил на черната борса, като го е заменил за старинния си джобен часовник със звънец. Какво да се прави? Нали цял живот е носил оръжие в джоба си — така е свикнал!
— Ами да, разбира се! — каза Андрей с огромно облекчение. — Сега ми е ясно! То аз и сам не вярвах, просто смятах че… Все едно, добре! — Той понечи да тръгне, но се спря. — Кажете… ако не е тайна, разбира се… Защо е всичко това? Тези маймуни! Откъде се ваеха? Какво трябва да докажат?
Наставника въздъхна и слезе от перваза.
— Пак ни задавате въпроси, Андрей, на които…
— Не-не! Разбирам! — развълнувано рече Андрей, притискайки ръка към сърцето си. — Аз само…
— Почакайте. Отново ми задавате въпроси, на които просто не зная как да отговоря. Разберете най-сетне: не зная. Ерозията на сградите, помните ли? Превръщането на водата в жлъч… Впрочем това стана преди да дойдете… Ето сега павианите. Помните ли, вие ме питахте как става така, че хората от различни националности говорят на един език и дори не подозират това. Спомняте ли си колко поразен бяхте, как недоумявахте, дори се плашехте, как доказвахте на Кенши, че говори на руски, а пък Кенши ви доказваше, че самият вие говорите на японски, помните ли? А ето че сега свикнахте и тези въпроси вече дори и през ум не ви минават. Нали това е едно от условията на Експеримента. Експериментът си е Експеримент, какво друго мога да добавя? — Той се усмихна. — Е, вървете, вървете, Андрей. Вашето място е там. Най-важното е да се действува. Всеки на своето място и всеки да дава всичко, каквото може!
И Андрей излезе, по-точно не излезе, ами хукна към коридора, сега вече съвсем опустял, спусна се по парадното стълбище на площада и веднага се озова сред делова, добре организирана тълпа около камиона до уличната лампа и без да се колебае, се смеси с тълпата, промуши се напред, пъхнаха му в ръката тежко метално копие и той се почувствува въоръжен, силен и готов за решителен бой.
Наблизо някой — много познат глас! — гръмко командуваше да се строят в колона по трима и Андрей, хванал копието на рамо, изтича там да си намери място между един дебел латиноамериканец с опънати тиранти върху горнището на пижамата и един кльощав, сламенорус интелигент, който ужасно нервничеше — постоянно си сваляше очилата, дъхаше в стъклата, бършеше ги с носната си кърпа и отново ги натъкмяваше на носа си, като ги оправяше с два пръста.
Отрядът не бе голям — някъде около тридесетина човека. Стана ясно, че го командува Фриц Гайгер, което, от една страна, бе твърде обидно, но, от друга страна, човек не можеше да не признае, че при създалото се положение Фриц Гайгер, макар и останка от разгромената фашистка паплач, все пак бе попаднал, така да се каже, съвсем на мястото си.
Както и подобаваше на бивш подофицер от вермахта, той много-много не подбираше думите си и на човек му се повдигаше, като го слуша. „Р-рав-нис! — ехтеше гласът му из целия площад, сякаш командуваше цял полк на строева подготовка. — Ей, вие, там с пантофите! Да, на вас говоря! Я си поприберете шкембето!.. А пък вие какво сте се разчекнали като говедо след съешаване? За вас не се ли отнася? Пики — при но-о-озе! Не на рамо, а при нозе казах бе, ей, вие, лелката с тирантите! Мир-р-рно! След мен, ходо-о-ом марш… Ос-стави! Ходо-о-ом… арш!“ Криво-ляво тръгнаха. Някой отзад веднага настъпи Андрей, той се спъна, блъсна с рамо интелигента и онзи, разбира се, изтърва за пореден път очилата, които бършеше. „Го-оведо!“ не можа да се сдържи Андрей. „По-внимателно! — взе да крещи интелигентът с писклив глас. — За бога!..“ Андрей му помогна да си намери очилата, а когато Фриц връхлетя отгоре им, задавяйки се от ярост, Андрей го прати да върви по дяволите.