Като не преставаха да си благодарят и току да се препъват, двамата с интелигента догониха колоната, изминаха още двайсетина метра и получиха заповед да се качват по колите. Колата впрочем беше една — голям самосвал за превозване на циментов разтвор. Щом се накатериха в него, стана ясно, че в краката им нещо шляпа и жвака. Човекът с пантофите тежко прекрачи обратно през борда, слезе и заяви високо, че с тази кола лично той няма намерение никъде да ходи. Фриц му заповяда да се върне в каросерията. Човекът възрази още по-силно, че е по пантофи и краката му вече са прогизнали. Фриц спомена за някаква бременна свиня. Човекът с прогизналите пантофи изобщо не се уплаши, а гръмко му отвърна, че тъкмо той не е свиня, защото само някоя свиня би могла да се съгласи да пътува в такава кал и мръсотия — той поднася най-искрените си извинения на всички, които са склонни да търпят тази кочина, но… В този момент от каросерията скочи и латиноамериканецът, презрително се изплю в краката на Фриц и като пъхна палци под тирантите, без да бърза, си тръгна.
Андрей с явно злорадство наблюдаваше тази сцена. Не че одобряваше поведението на човека с пантофите, да не говорим за постъпката на мексиканеца — без съмнение те не проявиха нужното уважение към другарите си по съдба и изобщо се държаха като еснафи, — но му беше много любопитно да види какво ще направи сега сърбалият навремето попарата ни подофицер и как ще се измъкне от създалото се положение.
Андрей бе принуден да признае, че сърбалият навремето попарата ни подофицер се измъкна с чест от положението. Без да каже нито дума, Фриц се завъртя на токовете си, скочи на стъпенката до шофьора и изкомандува: „Тръгваме!“. Самосвалът потегли и в същия миг включиха слънцето.
Андрей едва се задържаше на крака и постоянно се хващаше за съседите си. Извърнал глава, той наблюдаваше как малиновият диск бавно се разгаря на обичайното си място. Отначало дискът трептеше, сякаш пулсираше, като ставаше все по-ярък и плавно преливаше в оранжево, жълто, бяло, после само за част от секундата изгасна и изведнъж пламна с все сила, така че човек вече не можеше да го гледа.
Започна новият ден. Непрогледното черно, беззвездно небе стана мътносиньо, знойно, лъхна горещ, сякаш идващ от пустиня повей и градът се възправи като че ли от нищото — ярък, пъстър, набразден от тъмногълъбови сенки, огромен, проточил се надалеч… Етажи се камареха над етажи, сгради се въздигаха над сгради и нито една не приличаше на друга, появи се нажежената Жълта стена, възвисяваща се вдясно към небето, а вляво, между пролуките над покривите, изникна лазурна пустота, сякаш там беше морето и на човек изведнъж му се приискваше да утоли жаждата си. Мнозина по навик тутакси си погледнаха часовниците. Беше точно осем.
Пътуването беше кратко. Явно маймунските пълчища още не бяха се добрали дотук — улиците бяха тихи и пусти както винаги в този ранен час. Тук-таме се разтваряше някой прозорец, подпухнали хора сънено се протягаха и равнодушно поглеждаха към самосвала. Жени с нощни шапчици провесваха на первазите дюшеци, на един балкон жилав старец с развяваща се брада и раирани гащета усърдно правеше гимнастика. Паниката още не бе стигнала дотук, но близо до Шестнадесети квартал срещнаха първите бежанци — разчорлени, не толкова изплашени, колкото озлобени, някои с вързопи на гърба. Съзирайки мощния циментовоз, хората се спираха, махаха с ръце и крещяха нещо. Моторът изрева, самосвалът свърна по Четвъртия Ляв булевард, като едва не прегази двама грохнали старци — мъж и жена, бутащи пред себе си количка с две колела, пълна с куфари, — и спря. Всички тутакси видяха павианите.
Маймуните се държаха на Четвъртия Ляв булевард като у дома си — в джунглите или където там живееха. Лениви тълпи от павиани със засукани опашки бродеха от тротоар на тротоар, весело скачаха по корнизите, люлееха се на уличните лампи, съсредоточено се пощеха един друг, покатерили се на рекламните пана, гръмко подвикваха, кривяха мутри, биеха се и непринудено правеха любов. Банда сребристи злосторници опустошаваха един павилион за хранителни продукти, двама опашати хулигани задяваха примряла от ужас жена, вцепенила се в един вход, а някаква космата красавица, настанила се удобно в будката на регулировчика, кокетно се плезеше на Андрей. Топлият вятър разнасяше по улицата облаци от прах, перушина от пухени юргани, хартиени отпадъци, кичури козина и просмукалата се вече навсякъде миризма на зверилник.