Около началството взе да се събира тълпа. Само тъмнокосият грък стоеше настрана — бълвайки нечовешки проклятия, той се миеше на уличната чешма.
С крайчеца на окото си Андрей наблюдаваше как черноопашатият и приятелите му отново се приближаваха крадливо към павилиона. Тук-там по прозорците на къщите взеха да се появяват бледите от преживените страхотии и зачервените от яд физиономии на местните жители, повечето лица бяха женски. „Абе какво сте застанали там? — сърдито се провикваха от прозорците. — Че прогонете ги де, нали сте мъже! Вижте ги, разграбват павилиона!.. Абе мъже, защо стоите? Ей, ти, русолявият! Защо не ги изкомандуваш, бе?… Какво стоите като истукани?… Боже мой, децата ни плачат! Абе направете така, че да можем да излезем!.. И това ми било мъже! От едни маймуни се изплашиха!“ А мъжете, мрачни и засрамени, им подвикваха троснато да млъкнат. Настроението на всички бе потиснато.
— Пожарникарите! Трябва да извикаме пожарникарите! — повтаряше презрителният бас. — Със стълбите и маркучите…
— Я стига глупости, откъде ще намерим в града толкова пожарникари…
— Пожарникарите са на Главната улица.
— Да вземем ли да запалим някакви факли, а? Може пък да се изплашат от огъня!
— Мътните да ги вземат дано! За какъв дявол трябваше да прибират оръжието на полицаите? Нека да им го раздадат сега!
— А не е ли време да си вървим по къщите, момчета? Като си помисля само, че жена ми там е сам-самичка…
— Я млъквай. Всички имат жени. И тези тука също са нечии жени.
— Вярно, така е, ама…
— А не може ли да се покатерим на покривите, а? И оттам с нещо… такова…
— И с какво ще ги достигнеш бе, глупако? Да не би със сопата си, а?
— У-у, гадини! — внезапно изрева с ненавист презрителният бас, завтече се и със силен замах запрати своя прът в многострадалния павилион. Копието проби шперплатовата стена и се показа от другата страна, маймуните от бандата на черноопашатия се заозъртаха учудено, почакаха малко и пак се захванаха с киселите краставички и картофите. Жените по прозорците взеха да се кикотят подигравателно.
— Е, какво пък — рече някой благоразумно. — С нашето присъствие тук поне ги задържаме, ограничаваме действията им. И това е нещо. Докато сме тук, те няма да посмеят да проникнат навътре в града…
Всички се заоглеждаха и вдигнаха врява. Бързо накараха благоразумния да млъкне. Първо, стана ясно, че павианите все пак се придвижват навътре в града въпреки присъствието на благоразумния тука. А, второ, дори и да са ги задържали за известно време, да не би той, благоразумният, да се кани да пренощува тук, а? Тук ли ще живее? Тук ли ще спи? Да не би пък да смята тук да ака и да пишка?…
В този момент се дочу мудно чаткане на копита и скърцане на ритли, всички погледнаха нагоре по улицата и замълчаха. По паважа бавно се приближаваше каруца с два коня. Седнал на една страна и провесил краката си в груби кирзови ботуши, в нея дремеше едър мъжага с избеляла гимнастьорка руски военен модел и с още по-избелели памучни бричове. Сведената глава на мъжа беше обрасла със сплъстени руси коси, а в грамадните и кафеникави ръце той вяло държеше поводите. Конете — единият кестенявочервеникав, а другият сив и на петна — пристъпваха лениво и също сякаш дремеха, както си вървяха.
— На пазара отива — рече някой с глас, изпълнен с уважение. — Фермер.
— Да, момчета, фермерите пет пари не дават — че кога ще се доберат тия гадини до тях…
— Между другото, ще ми се да ги видя как ще се чувствуват павианите в полето!..
Андрей се загледа с любопитство. Откакто беше в града, за първи път виждаше фермер, макар да беше слушал доста приказки за тези хора — че уж били мрачни и малко диви, живеели далече на юг, водели там сурова борба с блатата и джунглите, в града прескачали от време на време само за да продадат това, което са произвели в стопанството си, и за разлика от гражданите никога не сменяли професията си.
Каруцата бавно се приближаваше, клюмналата глава на коларя потрепваше и той току примлясваше с устни, без да се събужда, подръпвайки леко поводите. Маймуните, настроени дотогава доста миролюбиво, внезапно изпаднаха в необичайно злобна възбуда. Дали конете ги раздразниха или пък най-сетне им омръзна присъствието на чужди тълпи на тяхната улица, но те изведнъж вдигнаха врява, взеха да се мятат насам-натам, зъбите им блеснаха, а няколко от най-смелите се изкатериха по водосточните тръби на покрива и се захванаха там да трошат керемидите.
Едно от първите парчета улучи коларя между плешките. Фермерът трепна, изправи се и се заоглежда наоколо с широко отворени, изпълнени с гняв очи. Първият, когото зърна, беше очилатият интелигент, който уморен се завръщаше от напразното преследване и самотен се влачеше подир каруцата. Без да изрече нито дума, фермерът хвърли поводите (конете тутакси спряха), скочи от каруцата и замахвайки в движение, тъкмо се канеше да връхлети върху дръзкия нахалник, когато неочаквано друго парче керемида улучи Интелигента точно по темето. Интелигентът изохка, изпусна пръта, клекна и се хвана за главата. Фермерът се спря озадачен. На паважа наоколо с трясък се разбиваха парчета керемиди и на всички страни се разлетя оранжев трошляк.