Свалил автомата, Андрей прекоси кръстовището. Изя вече се бе изправил и като наближи, Андрей тутакси разбра защо: от трупа с куртката от син, копринен хастар се носеше непоносима сладникава и противна миризма.
— Боже мой… — промълви Изя, извръщайки към Андрей обляното си в пот, пребледняло като на мъртвец лице. — Та тия гадове са го убили… Те, всичките на куп, не струват колкото него…
Андрей бегло погледна в краката си към ужасната разплута кукла, която вместо тил имаше черна дупка. Купчинката пръснати медни гилзи проблясваше матово под палещото слънце. Андрей заобиколи Изя и вече без да се прикрива, без да се снишава, закрачи напреки през улицата към следващата подута кукла, над която току-що бе приклекнал Немия.
Този труп лежеше по гръб и макар че лицето му беше ужасно подпухнало и черно, Андрей го позна: беше един от геолозите, заместникът на Кехада, отговарящ за снимките — Тед Камински, по долни гащи и, кой знае защо, с ватенка, каквато носеха шофьорите. Това му придаваше особено зловещ вид. Явно бе улучен в гърба и автоматичният откос го беше прерязал — ватенката на гърдите му бе цялата в дупки и от тези дупки стърчаха сиви вълма от сплъстен памук. На пет-шест крачки се въргаляше автомат без пълнител.
Немия докосна рамото на Андрей и посочи напред. Там, притулен до стената от дясната страна на улицата, се бе сгърчил още един труп. Оказа се, че е Пермяк. Явно куршумите го бяха застигнали насред улицата, на паважа още личеше изсъхнало черно петно, но той със сетни сили бе изпълзял до стената, оставяйки след себе си гъста черна диря, и там, до стената, страдайки като куче, беше умрял с изметната глава, притискайки с все сили разкъсания си корем.
Те се бяха избивали тук един друг в пристъп на яростно озлобление, като разбеснели се хищни зверове, като настървени отровни паяци, като обезумели от глад плъхове. Като хора.
Напреки на изровената пресечка досами лагера, сред засъхналите нечистотии се въргаляше Тевосян. Беше тичал след трактора, който явно е свърнал в тази пресечка и се е понесъл по черния път към пропастта, изравяйки със забързаните си гъсенични вериги спечената земя. Тевосян е търчал след него от самия лагер дотук, стреляйки в движение, а от трактора са стреляли по него и тук, на кръстовището, където оная вечер стоеше статуята с жабешката мутра, са го улучили и той е останал да лежи със зейнала уста, от която стърчаха жълтите му зъби, в своята просмукана с прахоляк, нечистотии и кръв войнишка униформа. Но преди да умре, а може би и след смъртта си и той бе улучил: по средата на пътя, водещ към пропастта, вкопчил сгърчените си пръсти в изораната от гъсеничните вериги пръст, подпухнал като планина, се възвишаваше сержант Фогел, а по-нататък тракторът бе продължил без него, до самия край на терасата и по-надолу, в пропастта.
В лагера бавно догаряше влачката. По изкорубените и надупчени от куршумите варели със синьо-черни отсенки от жаравата все още пробягваха хищните езичета на оранжеви пламъци и гъсти кълбета дим бавно се издигаха в размътения небосклон. От черните изпепелени останки на влачката стърчаха нечии обгорели крака и оттам се носеше същата тази вкусна миризма, от която сега на човек му се повдигаше.
От прозореца на стаята, където се бяха настанили картографите, висеше голият труп на Рулио — дългите му космати ръце почти докосваха тротоара, а на плочите се въргаляше автомат. Цялата стена около прозореца беше надупчена и изровена от куршумите, а на отсрещната страна на улицата лежаха един връз друг, поносени от един и същ автоматен откос, Василенко и Палоти. Около тях не се виждаше никакво оръжие, а върху съсъхналото лице на Василенко все още се четяха неимоверно изумление и страх.
Вторият геолог, вторият картограф и заместникът по техническите въпроси Елизауер бяха разстреляни до същата стена. И там лежаха, до превърнатата на решето врата — Елизауер по долни гащи, а останалите голи.
А в самия център на тази воняща хекатомба, точно по средата на улицата, на дълга маса с алуминиеви крака, покрит с британския флаг, спокойно лежеше с ръце на гърдите полковник Сейнт Джеймс в парадна униформа, с всички ордени, все така съсухрен, невъзмутим и дори иронично усмихнат. До него, свлякъл се в подножието на масата и забол посивялата си глава в паважа, лежеше Дуган — също в парадна униформа — и стискаше в ръка счупения бастун на полковника.
И това бе всичко. Шестима войници, включително Хнойпек, инженер Кехада, лепналата се за отряда развратна Фъфла и вторият трактор с втората влачка бяха изчезнали. След тях бяха останали трупове, захвърлената камара от струпани геологични уреди и инструменти и няколко зарязани автомата в пирамидата. И смрад. И дебел слой сажди. И задушливата воня на печено месо от догарящата влачка. Андрей нахълта в стаята си, строполи се в креслото и като простена, оброни глава в шепите си. Това бе краят. Всичко беше безвъзвратно загубено. И нямаше как да се избави от болката, и нямаше как да се отърве от срама, и нямаше как да се спаси от смъртта.