Вратата се отвори широко и в стаята влезе Изя, неузнаваем, изведнъж се беше смалил, с изпито, костеливо лице, навъсен, озлобен, сякаш не беше той, който преди малко виеше навън като оплаквачка. Изя запрати в ъгъла полупразната торба, седна в креслото срещу Андрей и каза:
— Труповете лежат най-малко от три дни. Какво става, ти разбираш ли нещо?
Андрей мълчаливо побутна към него дневника. Изя жадно впи очи в страницата, погълна отведнъж написаното и вдигна към Андрей зачервените си очи.
Усмихвайки се накриво, Андрей рече:
— Експериментът си е Експеримент…
— Долна, мръсна гадост… — каза Изя със злост и отвращение. Той хвърли още един поглед на написаното и запокити дневника на масата. — М-мамица-та им!
— Според мен на площада сме попаднали под властта на чужда воля — рече Андрей. — Около пиедесталите…
Изя кимна, отпусна се в креслото и като вирна брадата си, затвори очи.
— Е, какво ще правим сега, господин съветник?
Андрей мълчеше.
— Само да не си помислил да се гръмнеш! — каза Изя. — Знам те аз тебе… комсомолче… соколче.
Андрей пак се усмихна накриво и си подръпна яката.
— Виж какво — рече той. — Я да идем някъде другаде…
Изя отвори очите си и се втренчи в него.
— Вонята отвън… — с мъка промълви Андрей. — Не мога…
— Да вървим в моята стая — каза Изя.
В коридора Немия се изправи да ги посрещне. Андрей го хвана за мускулестата ръка и го помъкна след себе си. Всички заедно влязоха в стаята на Изя. Нейните прозорци гледаха към друга улица. Зад тях над ниските покриви се издигаше във висините Жълтата стена. Тук изобщо не вонеше и, кой знае защо, дори беше прохладно, само дето нямаше къде да се седне — всичко беше затрупано с документи и книги.
— На пода, седни на пода — каза Изя, а той самият се тръшна на неоправеното легло. — Хайде да помислим какво ще правим — продължи той. — Аз нямам намерение да пукна. Имам тука още твърде много работа.
— А какво има да му мислим? — мрачно рече Андрей. — Вода нямаме, отнесли са я всичката, а цялото плюскане е изгоряло. Пътят назад на практика е затворен за нас — няма да можем да прекосим пустинята… Даже и да догоним тези гадини… Глупости говоря, как ще ги догоним, като са минали няколко дни… — той помълча. — Ако можехме да намерим вода… Далече ли е тази твоя кула с помпената станция?
— На двайсетина километра трябва да е — рече Изя. — Или на трийсет.
— Ако тръгнем през нощта, на хладина…
— Не бива да вървим през нощта — каза Изя. — В тъмното. Пък и вълците.
— Тук няма вълци — възрази Андрей.
— Откъде знаеш?
— Ами хайде тогава да си теглим куршума, дявол да го вземе — каза Андрей.
Той вече знаеше, че няма да си пръсне слепоочието. Той искаше да живее. Никога досега не му беше минавало през ум, че на човек може толкова много да му се живее.
— Добре де — рече Изя. — А ако говорим сериозно?
— Ако говорим сериозно, аз искам да живея. И ще направя всичко да оцелея. Изобщо нищо вече не ме интересува. Сега ние двамата с тебе трябва да мислим за себе си, разбра ли? Сега двамата с тебе сме длъжни да оцелеем и това е. А всички те да вървят на майната си. Просто ще намерим вода и ще живеем край нея.
— Правилно — каза Изя. Той седна в леглото, пъхна ръка под ризата и взе ожесточено да се чеше. — Денем ще пием вода, а нощем аз ще те таковам.
Андрей го погледна недоумяващо.
— Ти нещо друго можеш ли да предложиш? — попита той.
— Засега не. Така е — първо трябва да намерим вода. Без вода ще хвърлим топа. После ще видим какво ще правим… Сега обаче ми хрумна друго. По всичко личи, че те са офейкали оттук презглава веднага след касапницата. Уплашили са се. Натоварили са се на влачката и — газ! Трябва да претършуваме къщата — сигурно ще открием тук и вода, и храна…
Той искаше да каже още нещо, но млъкна със зяпнала уста и очите му се ококориха.
— Гледай, гледай! — уплашено прошепна той.
Андрей рязко се извърна към прозореца.
Отначало не забеляза нищо особено, само дочу някакъв далечен тътен, сякаш беше тръгнала лавина, сякаш някъде се сипеха камъни… После очите му доловиха някакво движение по жълтия вертикален склон над покривите.
Отгоре, от синкавобелезникавата мъгла, където чезнеше светът, бързо летеше с острия връх надолу странен триъгълен облак. Той се спускаше от неимоверна височина и все още беше твърде далеч от подножието на стената, но човек вече можеше да различи, че на върха на това острие бясно се върти, връхлитайки върху невидимите издатини и отскачайки от тях, някакво тежко тяло с познати до болка очертания. При всеки удар от това тяло хвърчаха и оставаха да падат зад него парчета, смесващи се с каменната попара, сипеща се като разтворено ветрило, и избухваха кълба от светла прах, които се всмукваха от облака, създаваха го, разпервайки се под ъгъл като пенеста диря зад кърмата на бързоходен катер, а далечният тътен се усилваше и се разпадаше на отделни удари, на ситно трополене на отломки по монолита и на страшен глух бумтеж от гигантско свличане…