— Тракторът! — едва промълви Изя.
Андрей го разбра чак в последната секунда, когато обезобразената и изтерзана машина стремглаво се гмурна зад покривите и подът под краката им се разтресе от страшния удар, после се изви стълб от тухлена прах, във въздуха полетяха отломки и парчета ламарина и след миг всичко това бе погълнато от жълтата лавина.
Те още дълго мълчаха и се ослушваха как гърми, трещи, скърца и боботи и подът под краката им непрекъснато потреперваше, а над покривите вече нищо не се виждаше зад неподвижния жълт облак.
— Ама че работа! — каза Изя. — Какъв вятър ги е завеял натам?
— Кого? — тъпо попита Андрей.
— Че това беше нашият трактор бе, глупчо!
— Кой трактор? Онзи, дето офейка ли?
Изя замълча, търкайки с все сила носа си с мръсни пръсти.
— Не знам — каза той. — Нищо не разбирам… А ти разбираш ли? — внезапно попита той, обръщайки се към Немия.
Онзи равнодушно кимна. Изя с досада се плясна по коляното, но в същия момент Немия направи странен жест: изпъна пред себе си показалеца, рязко го свали до пода, а после го вдигна високо над главата си, описвайки във въздуха разтеглен кръг.
— Е, и? — жадно попита Изя. — Какво значи това?
Немия повдигна рамене и отново повтори същия жест. Андрей изведнъж си спомни — спомни си и веднага разбра всичко.
— „Падащите звезди“! — каза той. — Ама че работа!.. — Той горчиво се засмя. — Гледай ти кога трябвало да го разбера!..
— Какво си разбрал? — провикна се Изя. — Какви звезди?
Все още смеейки се, Андрей махна с ръка.
— Няма значение — каза той. — Не ме интересува, не ме е грижа, не ща и да знам! Какво ни засяга сега всичко това? Стига сме дрънкали глупости, Кацман! Сега трябва да се спасяваме, ясно ли ти е? Да се спасяваме! В този гнусен неправдоподобен свят! Трябва ни вода, Кацман!
— Чакай, чакай… — промърмори Изя.
— Нищо вече не искам! — изрева Андрей, тресейки стиснатите си юмруци. — Нищо не ща да разбирам! Нищо не ща да научавам!.. Навън се въргалят трупове, Кацман! Трупове!.. Нали и те искаха да живеят, Кацман! А сега просто са се надули и гният!
Изя с вирната брада слезе от леглото, хвана Андрей за куртката и насила го накара да седне на пода.
— Тихо! — каза той, като сумтеше страшно. — Искаш да те фрасна по мутрата? Готово. Баба такава!
Андрей скръцна със зъби и млъкна. Дишайки тежко, Изя се върна на леглото и отново почна да се дръгне.
— Сякаш не е виждал трупове… — мърмореше той. — Ненавиждал този свят… Баба такава.
Заровил лице в шепите си, Андрей потискаше и сподавяше в себе си безсмисления отвратителен вой. Но с частица от съзнанието си вече разбираше какво става сега с него и това му помагаше. Много смешно беше: да бъдеш тук, сред мъртъвците, които сякаш още са живи, но в действителност вече са мъртви… Изя му говореше нещо, но той не го слушаше. После болезненото усещане попремина.
— Какво казваш? — попита той и свали ръце от лицето си.
— Казвам, че ще отида да претършувам войнишките стаи, а ти порови из багажа на интелигенцията. И стаята на Кехада претършувай — там някъде при него трябва да е останал неприкосновеният запас на геолозите… Няма страшно, все някак ще изкараме зимата…
В този момент слънцето изгасна.
— Мамицата му! Тъкмо сега ли намери! — рече Изя. — Има да търсим фенер… Я чакай, твоят фенер трябва да е тука някъде…
— Часовниците — с мъка промълви Андрей. — Трябва да нагласим часовниците…
Той вдигна китка до очите си, съзря фосфоресциращите стрелки и ги премести точно на дванадесет. Ругаейки през зъби, Изя се щураше в тъмното, кой знае защо буташе леглото и шумолеше с книжата. После се чу драскане на кибритена клечка и лумна огънче. Изя бе клекнал в средата на стаята и светеше с клечката ту наляво, ту надясно.
— Вие какво седите, мамицата ви!.. — изрева той. — Я търсете фенера! И по-живо, че имам само три клечки.