Андрей се надигна без желаеше, но Немия вече беше намерил фенера, вдигна стъклото и го подаде на Изя. Стана по-светло. Съсредоточено поклащайки брада, Изя се мъчеше да натъкми пламъка. Ръцете му бяха кьопави и горелката не искаше да се регулира. Целият лъснал от пот, Немия се върна в своя ъгъл, клекна и оттам жално и предано загледа Андрей с широко отворените си очи на дете. Войнството. Останките от разбитата армия…
— Дай тука фенера — каза Андрей.
Той го измъкна от ръцете на Изя, нагласи пламъка и изкомандува:
— Да вървим.
С властен жест Андрей отвори вратата към стаята на полковника. Прозорците бяха плътно затворени, а стъклата цели и затова в тази стая вонята изобщо не се усещаше. Лъхна ги ароматът на тютюн за лула и на одеколон. Миришеше на полковника.
Всичко беше грижливо прибрано и разтребено, солидната кожа на двата готови за път куфара светеше от чистота, походното легло бе застлано без нито една гънка, на гвоздея над него висяха портупеят с кобура и фуражката с грамадната козирка. Върху големия тежък скрин в ъгъла на кръгла плъстена поставка стоеше газов фенер, до него имаше кибрит, купчинка книги и калъфът с бинокъла…
Андрей остави своя фенер на масата и отново се огледа. Подносът с манерката и захлупените чашки се оказаха върху полицата на празната библиотека.
— Подай го — рече той на Немия.
Немия се втурна, взе подноса и го сложи на масата до фенера. Андрей наля коняк в чашките. Те бяха само две, така че за себе си напълни капачката на манерката…
— Да пием — каза той. — За живота.
Изя го погледна одобрително, взе едната чашка и помириса съдържанието й с вид на познавач.
— Това се казва питие! — рече той. — За живота значи, а?… Че това живот ли е? — той се изхили, чукна се с Немия и гаврътна чашката. Очите му се навлажниха. — Ех че хубаво-о… — с леко пресипнал глас промълви той.
Немия също си изпи коняка — като вода, без всякакъв интерес. А Андрей все още стоеше с пълната капачка в ръка и не бързаше да пие. Искаше да каже нещо, но и той самият не знаеше точно какво. Завършваше някакъв пореден голям етап, и започваше нов. И макар че нищо хубаво не можеше да се очаква от утрешния ден, все пак утрешният ден беше реалност — доста осезаема реалност, защото щеше да бъде може би един от малкото, от твърде малкото оставащи дни. Това беше съвсем непознато и много остро усещане за Андрей.
Но не можа да измислят какво още да каже, само повтори: „За живота“; и си изпи коняка.
После запали газовия фенер на полковника, връчи го на Изя и му се закани:
— Ако строшиш и този, брадата сванто, ще ти перна един по врата…
Изя промърмори нещо обиден и излезе, а Андрей все още се бавеше да тръгне, като разсеяно оглеждаше стаята. Би трябвало, разбира се, да порови и тук — Дуган непременно е скътал някоя приятна изненада за полковника, — но да тършува точно тук, кой знае защо, му се струваше… някак срамно?
— Не се стеснявайте, Андрей, не се стеснявайте — дочу той изведнъж познат глас. — Мъртвите нямат нужда от нищо.
Немия седеше на края на масата, клатеше крака и това вече не беше Немия, по-точно беше, но не съвсем. Както и преди той си беше гол до кръста с грамадния нож, втъкнат в широкия пояс, но кожата му сега бе станала суха и матова, лицето му се бе закръглило и бузите му бяха поруменели като праскови. Това беше Наставника — лично — и при вида му Андрей за пръв път не усети нито радост, нито надежда, нито въодушевление. Изпитваше досада и се чувствуваше неловко.
— Пак ли вие… — промърмори той, обръщайки се с гръб към Наставника. — Доста отдавна не сме се виждали…
Андрей отиде до прозореца и като притисна чело до топлото стъкло, се загледа в тъмата, едва-едва озарявана от пламъчетата на догарящата влачка.
— А ние тука, както виждате, се канехме да мрем…
— Че защо трябва да умирате — бодро рече Наставника. — Трябва да се живее! Знаете ли, никога не е късно да умре човек и винаги е рано, не е ли така?
— Ами ако не намерим вода?
— Ще намерите. Винаги сте намирали и сега ще намерите.
— Добре. Ще намерим. И ще живеем около нея до края на живота си, така ли? Защо тогава да живеем?
— А защо изобщо живее човек?
— Ето на, и аз все си мисля: защо живее човек? Глупаво си изживях живота, Наставнико. Безсмислено… През цялото време се мотах насам-натам като лайно на повърхността — ни нагоре, ни надолу. Отначало за някакви идеи се сражавах, после за дефицитни килими, а накрая съвсем си изгубих ума… я колко хора погубих…