… Не, не пих, разбира се. Ала сега бих пил. Господи, как бих пил! Целият басейн бих изпил. Нищо не бих оставил на Изя — нека той да си търси резервоара…
Вдясно, зад сиво-жълтите кълбета прах стърчаха някакви руини — полусрутена сляпа стена, покрита с четина от прашни растения, и останки от нескопосна четвъртита кула.
— Ето на, моля — каза Андрей, като се спря. — А ти разправяше, че никой преди нас…
— Абе никога не съм казвал такова нещо, дръвник такъв! — изхриптя Изя. — Аз твърдях…
— Слушай, а може ли резервоарът да е тука, а?
— Много е възможно — каза Изя.
— Да идем да видим.
Хвърлиха тегличите и се затътриха към развалините.
— Ха! — рече Изя. — Норманска крепост! От девети век…
— Вода, вода търси — каза Андрей.
— Я върви на майната си с твоята вода! — тросна се Изя. Очите му се разшириха, опулиха се и с отдавна забравения жест той бръкна в брадата си да търси своята брадавица. — Норманите… — промърмори Изя. — Гледай ти… Интересно, с какво ли са ги примамили тука?
Като си закачаха дрипите за тръните, те преодоляха дупката в стената и се озоваха в затишие. На четириъгълната гладка площадка се въздигаше ниска постройка с рухнал покрив.
— Съюз на меча и гнева… — измърмори Изя, спускайки се стремително към входния отвор. — Ама там е работата, че нищичко не разбирам, що за съюз е това… откъде се е пръкнал тука някакъв си меч… Как да проумееш такова нещо?…
Домът бе съвсем запуснат, напълно и от древни времена. От памтивека. Срутените покривни греди се бяха размесили с отломки от изгнили дъски — остатъци от дълга маса, заемаща средата на дома от единия до другия край. Всичко бе потънало в прах, скапано и изтляло, а до стената отляво имаше дълга прашна и прогнила скамейка. Като не преставаше да мърмори, Изя взе да се рови в тази тленна камара, а Андрей се измъкна навън и тръгна да обиколи наоколо.
Много скоро се натъкна на това, което някога е било резервоар — огромна кръгла яма, облицована с каменни плочи. Сега каменната повърхност беше суха, като самата пустиня, но нямаше никакво съмнение, че някога тук е имало вода: твърдата като цимент глина край ръба на ямата бе съхранила дълбоки отпечатъци от обути крака и кучешки лапи. Лоша работа, помисли си Андрей. Предишният ужас за миг го прониза, но веднага след това усети облекчение: на отсрещния край на ямата като звезда над глината се бяха разперили широките мъхнати листа на „женшена“. Андрей се затича в тръс натам покрай ямата, като в движение напипа ножа в джоба си.
Като пъхтеше и се обливаше в пот, той няколко минути яростно чопли вкаменената глина с ножа и с нокти, изгребваше бучките и отново чоплеше, а после, обхванал с две ръце дебелата основа на корена — хладна, влажна, могъща, — задърпа силно, но внимателно, не дай боже, да се счупи някъде по средата.
Коренът беше от едрите — някъде към седемдесет сантиметра дълъг и дебел колкото юмрук — бял, чист и лъскав. Като го притисна с две ръце до бузата си, Андрей се отправи към дома, но по пътя не издържа — впи зъби в сочното хрупкаво месо и взе да дъвче с наслада, като се мъчеше да не бърза и колкото може по-добре да сдъвче хапката, за да не отиде на вятъра нито една капка от тази омайна ментова горчилка, от която в устата и по цялото тяло се разнасяше свежест и прохлада, сякаш дишаше утринен планински въздух, а главата ставаше бистра и човек вече от нищо не се страхуваше и можеше планини да повдигне…