Андрей не отговори. Той гледаше пирамидата. Вятърът предпазливо се промъкваше към нея, колебливо виеше прахта наоколо, посвирваше между камъните и пред очите на Андрей ясно изплуваха безкрайните километри, останали назад, и проточилата се през тези километри доста рехава пунктирна линия от ето такива пирамиди, оставени на произвола на вятъра и времето… И той си представи как към някоя такава пирамида пълзи на четири крака съсухрен като мумия пътник, умиращ от глад и жажда… как бясно разбутва, чупейки си ноктите, и преобръща тези камъни, а в болното си въображение вече вижда там, под камъните, тайник с храна и вода… Андрей внезапно прихна истерично. Аз — на негово място — непременно бих се застрелял. Не бих могъл да го преживея…
— Какво ти става? — подозрително попита Изя.
— Нищо, нищо, всичко е наред — рече Андрей и се изправи.
Изя също стана и известно време критично оглежда пирамидата.
— Не виждам нищо смешно! — заяви той. После потропа с крак, омотан с мъхнатата връв, и заяви: — На първо време става. Да тръгваме, а?
— Да тръгваме.
Андрей се впрегна в количката, а Изя все пак не издържа и още веднъж обиколи своята пирамида. Явно сега и той си представяше нещо, виждаше някакви въображаеми картини, които блазнеха душата му, и крадешком се усмихваше, потриваше ръце и шумно сумтеше в мустаците си.
— Да можеш да се видиш само на какво приличаш! — не се сдържа Андрей. — Същинска крастава жаба. Снесе си хайвера и сега от гордост не можеш да дойдеш на себе си. Пъстърва нещастна.
— Млъкни! — рече Изя, като провря ръката си през теглича. — Тихоокеанската пъстърва след тази работа умира…
— Нали това ти казвам — подметна Андрей.
— Млъкни бе! — заплашително рече Изя и те продължиха нататък.
После Изя ненадейно попита:
— А ти ял ли си такава пъстърва?
— Цели тонове — каза Андрей. — С водка знаеш ли как върви? Или пък на сандвичи с чай… Защо питаш?
— Така… — рече Изя. — А пък моите дъщери не успяха изобщо да я опитат.
— Дъщери ли? — смая се Андрей. — Значи ти имаш дъщери?
— Цели три — каза Изя. — И нито една от тях не знае какво е пъстърва. Обясних им, че пъстървата и есетрата са едни такива видове измрели риби. Също като ихтиозаврите. А те ще разказват същото на своите деца за сельодката…
Той продължи да разправя още нещо, но поразен, Андрей не го слушаше. Ха сега де! Три дъщери! Изя имал три дъщери! От шест години го познавам и даже и през ум не ми е минало такова нещо. Как тогава се е решил да тръгне? Виж го ти него… Брей какви хора има на тоя свят… Не, момчета, помисли си той. Наистина никой нормален човек няма да стигне до тази пирамида. Нормалният човек, щом стигне до Кристалния дворец, ще си остане там до края на живота. Видях ги аз там — нормалните хора… Кое им е мутрата, кое им е задникът — не можеш да разбереш… Не, момчета, ако някой успее да се добере дотука, той може да бъде само някакъв Изя номер две… И щом разрови тази пирамида, щом отвори плика, веднага ще забрави за всичко — така ще си умре тука, четейки в захлас… Макар че, от друга страна, нали и мен вятърът ме довея чак тука?… Защо ли? На Кулата ни беше добре. В Павилиона още по-добре. А пък в Кристалния дворец… Никога не съм живял така, както в Кристалния дворец, и няма вече да живея… Добре де — думата ми беше за Изя. Той има въгарец в задника, не го свърта на едно място. Ами ако с мен не беше Изя, дали щях да тръгна оттам, или щях да остана? Ха сега де!..
… Защо трябва да вървим напред? — попита Изя в Плантацията, а мургавите момичета — всичките засукани, едрогърдести — седяха около нас и кротко ни слушаха. Защо ние все пак и въпреки всичко трябва да вървим напред? — философствуваше Изя, галейки разсеяно най-близката по атлазеното коляно. Ами защото зад нас е или смъртта, или скуката, която също е смърт. Нима това простичко разсъждение не ти е достатъчно? Та нали ние сме първите, не разбираш ли това? Нали нито един човек още не е пребродил този свят от единия до другия му край: от джунглите и блатата чак до нулевата точка… А може изобщо цялата тази измишльотина само за това да е измислена, за да се намери такъв човек?… Само за да извърви пътя оттука дотука ли?… Защо? — мрачно питаше Андрей. Откъде да знам защо? — възмущаваше се Изя. — А защо се гради храмът? Ясно е, че храмът е единствената видима цел, а защо — това е некоректен въпрос. Човек трябва да има цел, той не може да бъде без цел, нали затова му е даден разумът. Ако няма цел, той сам си я измисля… Ето и ти измисли, рече Андрей, че непременно трябва да извървиш пътя оттук дотук. Страшна цел! Голяма работа!.. Аз не съм я измислял, тя ми е една-едничка. Нямам друг избор. Остава ни или тази цел, или безцелното съществуване — ето в какво положение сме ние с тебе… А защо ми надуваш главата с твоя храм, каза Андрей, какво общо има той с това?… Много общо има даже — с удоволствие, сякаш само това и чакаше, отби нападката Изя. — Храмът, драги мой Андрюша, това не са само вечните книги и вечната музика. Иначе ще излезе, че са започнали да градят този храм едва след Гутенберг или, както са ви учили вас, след Иван Фьодоров