— Да, несъмнено — каза Андрей. — Вярвам, че всичко това е така. И все пак тази идея още не е моя!..
Андрей се спря и сграбчи Изя за ръкава. Изя сепнато отвори очи и попита уплашено:
— Какво? Какво има?
— Млъкни — процеди през зъби Андрей.
Нещо имаше пред тях. Нещо се движеше — не се въртеше като смерч, не се стелеше над самия камък, а се движеше през всичко това. Насреща им.
— Хора — радостно възкликна Изя. — Чуваш ли, Андрюша, хора!
— Тихо бе, говедо — прошепне Андрей.
И той самият вече бе разбрал, че това са хора. Или един човек… Не, май бяха двама. Стоят на едно място. Сигурно също са ни забелязали… Пак нищичко не се вижда от проклетия прахоляк.
— Видя ли! — тържествуващо прошепна Изя. — А ти все се вайкаше, че ще пукнем…
Андрей внимателно се освободи от ремъка и заотстъпва към своята количка, без да сваля очи от неясните сенки в далечината. Д-дявол да го вземе, колко души са все пак тия там? И на какво разстояние са оттук? Дали има сто метра? Или по-малко?… Ръката му зашари в количката, той напипа автомата, издърпа затвора и каза на Изя:
— Обърни количките и легни зад тях. Ще ме прикриваш, ако стане нещо…
Андрей пъхна автомата в ръцете на Изя и без да се обръща, бавно тръгна напред, сложил ръка на кобура. Видимостта беше ужасна. Като нищо ще ме пречука, помисли си той за Изя. Право в тила ще ме гръмне.
Сега вече се видя по-ясно, че единият също е тръгнал насреща — смътен, върлинест силует във вихрушката от прах. Дали има оръжие или не? Ето ти го Антиграда. Кой би могъл да си помисли?… Уф, не ми харесва къде си държи той ръката!.. Андрей предпазливо разкопча кобура и стисна грапавата ръкохватка. Големият му пръст легна върху предпазителя. Нищо, всичко ще мине добре. Трябва да мине. Най-важното е да не правя резки движения…
Той понечи да изтегли пистолета от кобура. Пистолетът се закачи някъде. Вълна от страх нахлу в главата му. Дръпна по-силно, още по-силно, накрая с всички сили. Ясно видя рязкото движение на онзи, който вървеше насреща му (снажен, дрипав, изнемощял с мръсна брада до очите)… Глупаво е, помисли си той, натискайки спусъка. Последва изстрел, после пламъчето на насрещния изстрел, после като че ли Изя извика… и той почувствува удар в гърдите, от който слънцето мигом угасна…
— Ето, виждате ли, Андрей — с известна тържественост в гласа рече Наставника. — Преминахте първия кръг.
Лампата под зеления стъклен абажур светеше и в осветения кръг на масата лежеше новият брой на „Ленинградска правда“ с голяма уводна статия под наслов: „Любовта на ленинградчани към другаря Сталин е безгранична“. Радиото бучеше и ломотеше на полицата зад гърба му. В кухнята майка му дрънчеше със съдините и разговаряше със съседката. Миришеше на пържена риба. Навън, в двора-кладенец, вдигаха врява и крещяха хлапетиите, които играеха на криеница. Откъм отвореното малко прозорче духаше влажен, затоплен въздух. Преди минута всичко това съвсем не изглеждаше така, както сега — беше много по-естествено и по-обикновено. То беше без бъдеще. По-точно — беше отделно от бъдещето…
Андрей безцелно прокара ръка по вестника, за да го изглади, и каза:
— Първия ли? А защо първия?
— Защото ви предстои да преминете през още много кръгове — чу се гласът на Наставника.
Тогава Андрей стана и като се стараеше да не поглежда нататък, откъдето идваше гласът, се опря с рамо на шкафа до прозореца. Черният кладенец на двора, в който мъждукаха жълтите правоъгълници на прозорците, беше под тях и над тях, а горе, далеко-далеко, във вече съвсем притъмнялото небе блещукаше Вега. Абсолютно невъзможно беше да напусне всичко това отново и — още повече! — абсолютно невъзможно беше да остане сред всичко това. Сега. След онова, което бе преживял.
— Изя! Изя! — пронизително изкрещя женски глас в кладенеца. — Изя, прибирай се за вечеря!.. Деца, не сте ли виждали Изя?
Детските гласове отдолу се провикнаха:
— Иска! Кацман! Майка ти те вика!..
Напрегнат като струна, Андрей залепи лице на стъклото и се взря в тъмнината. Но видя само неясни сенки, сновящи по мокрото черно дъно на кладенеца между накамарените цепеници дърва.
1970–1972, 1975 година