Выбрать главу

— Ами че как! — страшно се зарадва Андрей. — Че там сега да знаете какъв металургичен комбинат издигнаха, огромно заводище ви казвам!

— Брей? — рече брадатият доста равнодушно. — И на него значи му стъпиха на врата… Е, карай. А ти какво правиш тук? Как те викат?

Андрей си каза името.

— А пък аз, както виждаш, си гледам селската работа. Фермер, по тукашному. Юрий Константинович Давидов. Ще пийнем ли по едно?

Андрей се обърка.

— Малко раничко е… — възрази той.

— Може пък и да е раничко — съгласи се Юрий Константинович. — Но аз и до пазара трябва да ходя. Нали разбираш, снощи, щом дойдох, и право в работилниците, отдавна ми бяха обещали картечница. После туй-онуй, изпробвахме машинката, оставих им, значи, един свински бут и четвъртинка домашен първак, пък гледам — изключили слънцето… — докато разказваше всичко това, Давидов намести товара, покри го, оправи поводите, седна на една страна в каруцата и подкара конете. Андрей закрачи до него.

— Да — продължи Юрий Константинович. — Значи, изключиха слънцето. А пък един ми вика: „Да вървим, казва, знам тука едно място.“ Отидохме там, пийнахме, хапнахме. Сам знаеш как е с водката в града, а пък аз нося домашна. Та от тях, значи, беше музиката, пък от мене пиенето, нали ти е ясно. Е, и женички имаше, разбира се… — Щом са спомни това, Давидов поразмърда брадата си, а после продължи по-тихо: — При нас там, в блатата, братче, с жените сме много зле. Има, разбираш ли, една вдовица, та ходим при нея… Мъжът й по-миналата година се удави… Нали знаеш как става — повъртиш се, па току прескочиш при нея, няма къде да се денеш, а после — ту вършачката й поправи, ту за реколтата й помогни, ту за култиватора… Ама че гадина! — Той шибна с камшика павиана, залепил се за каруцата. — Изобщо животецът там, при нас, братче, е горе-долу като на фронта. Без оръжие не можеш да минеш. А какъв беше тоя, русолявият? Да не е немец?

— Немец е — каза Андрей. — Бивш подофицер, пленили го при Кьонитеберг, а от лагера дошъл тук…

— Та затуй, гледам аз, мутрата му една такава, противна — рече Давидов. — Тия, глистите му недни, ме гониха чак до Москва, в болницата ме натикаха, половината ми задник съвсем го отрязаха. Ама и аз после ги насолих здравата. Танкист съм, ясно ли ти е? Последния път пред Прага горях… — Той пак си размърда брадата. — Я ти разправи сега какво ти е минало през главата! Гледай ти, къде се срещнахме?

— Ама не, той не е лош човек, о̀правен мъж е — каза Андрей. — И е смел. Наистина обича малко да си придава важност, но е добър работник, енергичен. Мисля, че е много полезен за Експеримента. Като организатор.

Давидов помълча малко, цъкайки на конете.

— Пристига при нас, значи, в блатата един миналата седмица — заговори той най-сетне. — Бяхме се събрали при Ковалски — и той е фермер, поляк, на десетина километра от мене живее, има голяма, хубава къща. Да-а… Та бяха се събрали, значи. Е, и започва този да ни дрънка врели-некипели: дали сме разбирали правилно задачите на Експеримента? А той самият е от кметството, от селскостопанския отдел. Виждаме ние естествено как върти и суче, ама ха сме казали, че имаме правилно разбиране, ще рече: тогаз да вземем да ви повишим данъка… А ти женен ли си? — попита той неочаквано.

— Не — каза Андрей.

— Аз не за друго, ами все някъде трябва да пренощувам днеска. Че утре сутринта имам тука още една работа.

— Ама, разбира се! — възкликна Андрей. — Няма какво да говорим повече! Идвайте, пренощувайте, при мене има място колкото щете, само ще се радвам…

— Е, и аз ще се радвам — каза Давидов, усмихвайки се. — Така де, нали все пак сме земляци.

— Запишете си адреса — рече Андрей. — Имате ли нещо за писане?

— Казвай. Ще го запомня.

— Адресът е много лесен: Главната улица, номер сто и пет, апартамент шестнадесети. Влиза се откъм двора. Ако случайно ме няма, отбийте се при портиера, има там един китаец, Уан, ще оставя ключа при него.

Давидов много допадна на Андрей, макар че възгледите им явно не съвпадаха напълно.

— Ти коя година си? — попита Давидов.

— Двайсет и осма.

— А кога тръгна от Русия?

— През петдесет и първа. Само преди четири месеца.

— Аха. А пък аз тръгнах от Русия насам през четирийсет и седма… Я ми кажи ти на мене, Андрюша, как е там на село — стана ли по-добре?

— Ама, разбира се! Всичко възстановиха, всяка година намаляват цените… Аз самият след войната наистина не съм бил по селата, ама ако се съди по киното и по книгите, сега на село живеят богато.