Край вратата на дома си Андрей съзря Уан. Тъжно сгърбен, Уан седеше на бордюра, провесил между коленете отрудените си ръце.
— Загубихте кофите, а? — попита той, без да вдига глава. — Погледни само какво става…
Андрей надникна във входа и се ужаси. Боклукът беше натрупан чак до лампата. Само една тясна пътечка водеше към вратата на портиерната.
— Божичко! — рече Андрей и се засуети. — Ей сегичка… чакай малко… сега ще изтичам… — Той трескаво се мъчеше да си спомни по кои улици запрашиха снощи с Доналд и на кое място бежанците изхвърлиха кофите от каросерията.
— Няма нужда — с безнадежден глас каза Уан. — Вече идва комисия. Записаха си номерата на кофите и обещаха до довечера да ги донесат. Тази вечер, разбира се, няма да е, но дали ще сколасат поне до утре сутринта, а?
— Разбираш ли, Уан — заоправдава се Андрей, — беше такава невъобразима лудница, срам ме е, като си спомня…
— Знам. Доналд ми разправи какво е станало.
— Ама Доналд вече прибра ли се? — оживи се Андрей.
— Да. Каза ми никого да не пускам при него. Болели го зъбите. Дадох му бутилка водка и той се качи горе.
— Така значи… — рече Андрей, докато вглеждаше отново купищата боклук.
И изведнъж непоносимо, почти неистово, та чак му идваше да закрещи, до такава степен му се прииска да се измие, да захвърли вонящия комбинезон, да забрави, че утре ще трябва да разрови с лопатата това бунище… Всичко наоколо стана лепкаво и смрадливо и без да обели повече нито дума, Андрей хукна през двора по своето стълбище през три стъпала, треперейки от нетърпение, добра се до апартамента, измъкна ключа изпод гумената изтривалка, отвори вратата и благоуханната одеколонова прохлада го обгърна нежно.
ГЛАВА ТРЕТА
Първата му работа беше да се съблече. Чисто гол. Смачка на топка комбинезона и бельото и запрати всичко в шкафа с мръсните стари дрехи. Мръсотията при мръсотията. После, застанал в средата на кухнята, се огледа и го разтърси нова погнуса. Кухнята бе претъпкана с мръсни съдове. В ъглите се камареха купища чинии, покрити със синкава дантелена плесен, милостиво скриваща някакви черни спечени остатъци от храна. Масата бе отрупана с мътни изпоцапани винени и водни чаши и кутии от консервирани плодове. Мивката беше пълна догоре с чаши и чинийки. А по табуретките кротко си смърдяха потъмнели тенджери, омазнени тигани, разни цедилки и канчета. Той се приближи до мивката и пусна водата. О, какво щастие! Водата беше гореща! И той се захвана за работа.
Щом изми съдовете, грабна парцала. Миеше пода с такова усърдие и жар, сякаш смъкваше мръсотията от собственото си тяло. Обаче силите му не стигнаха за всичките пет стаи. Ограничи се с кухнята, трапезарията и спалнята. В останалите само надникна с известно недоумение — изобщо не можеше да свикне, нито пък да разбере за какво му са на човек толкова стаи, а отгоре на всичко безобразно грамадни и миришещи на мухъл. Той захлопна вратите и прегради достъпа до тях със столове.
Сега трябваше да прескочи до магазина и да купи нещо за вечеря. Давидов щеше да дойде, пък и от обичайната компания все някой непременно ще се изтърси… Но отначало реши да се изкъпе. Водата вече течеше почти студена, но все пак беше прекрасно. После смени бельото в спалнята. А щом съгледа в постелята си чистите чаршафи, пръхкавите колосани калъфки на възглавниците, щом усети мириса на свежест, полъхващ от тях, изведнъж страшно му се прииска да отпусне чистото си тяло в тази отдавна забравена чистота и той се строполи на леглото така, че глупавите пружини жално проскърцаха, а старото полирано дърво изтрещя.
Да, беше прекрасно! Беше прохладно, благоуханно, скрибуцащо и вдясно, докъдето му стигаше ръката, напипа пакет цигари и кибрит, а вляво, пак докъдето му стигаше ръката, беше полицата с подбрани криминални романи. С известно съжаление откри, че колкото и да опипваше слепешката наоколо, никъде не намери пепелник, а полицата бе прашна — беше забравил да я избърше, — но това вече бяха абсолютни дреболии. Избра си „Десетте малки негърчета“ на Агата Кристи, запали цигара и започна да чете.
Когато се събуди, беше още светло. Ослуша се. В апартамента и в цялата сграда цареше тишина, само водата, щедро капеща от неизправните кранове, напяваше странен мотив. Освен това наоколо бе чисто, което бе необичайно и същевременно неописуемо приятно. После някой почука на вратата. Той си представи Давидов, грамаден, загорял, миришещ на сено и на бъчва, как стои сега на стълбищната площадка, държейки конете за юздите, извадил стъкленицата с домашна водка. Почукаха отново и той съвсем се разсъни.