— Да, ще отворят работа на Уан — каза Андрей. — Не дай си боже днес да те назначат портиер. Ти сега като какъв работиш?
— Заместник-министър съм — печално отвърна Ото. — Трети ден вече.
— На какво? — заинтересува се Андрей.
— Ами на това… на професионалното обучение.
— Тежка ли е работата?
— Нищо не разбирам — натъжен рече той. — Много папки, много заповеди, докладни записки… сметки, бюджети… И никой нищо не разбира. Всички тичат, питат се един друг… Почакай малко, ти накъде тръгна?
— В магазина.
— Не. Ще отидем при Хофщатер. Там е по-евтино, пък и немец е все пак…
Тръгнаха към Хофщатер. Той държеше нещо средно между зарзаватчийница и бакалница на ъгъла на Главната улица и Староперсийската пресечка. Андрей беше ходил там два-три пъти и всеки път си тръгваше с празни ръце: при Хофщатер имаше малко стока и той сам си избираше клиентите.
Магазинът беше празен, на полиците се бяха проточили стройни редици от еднакви буркани с розов хрян. Андрей влезе пръв и Хофщатер, вдигайки от касата подпухналото си бледо лице, тутакси рече: „Затварям.“ Но в същия миг се появи и Ото, който се бе закачил с кошницата за дръжката на вратата, и подпухналото бледо лице разцъфна в усмивка. Естествено затварянето на магазина бе отложено. Ото и Хофщатер се оттеглиха във вътрешността на заведението, където тозчас заскърцаха размествани щайги, затрополяха изсипващи се картофи, задрънчаха пълни шишета и взеха да се дочуват приглушени гласове…
Андрей нямаше какво да прави и заоглежда магазина. Да, частната търговийка на господин Хофщатер представляваше жалка картина. И кантарът му естествено не беше минал през съответния контрол, и с хигиената положението не беше розово. Всъщност какво ме засяга всичко това, помисли си Андрей. Когато всичко се нареди както трябва, тия хофщатеровци просто ще се разорят. Може да се каже, че и сега вече са фалирали. Във всеки случай явно не е по силите му да обслужва всеки клиент. Я виж само как се е замаскирал — наредил е навсякъде хрян. Май трябва да докарам тука Кенши — виж го ти каква черна борса върти гадният националист. „Само за немци“…
Ото надникна от дълбините на магазина и прошепна: „Парите, по-бързичко!“ Андрей припряно му подаде банкнотите, смачкани на топка. Ото наплюнчи пръста си и бързо отброи няколко, а останалите му върна и отново изчезна отзад. След малко се появи зад щанда с ръце, провиснали до земята от пълната чанта и препълнената кошница. Зад него се мярна кръглата като луна физиономия на Хофщатер. Облян в пот, Ото не преставаше да се усмихва, а Хофщатер добродушно повтаряше: „Изминавайте, наминавайте насам, млади хора, винаги ще се радвам да ви видя, винаги ми става драго, когато виждам истински немци… А на господин Гайгер предайте специални поздрави… През следващата седмица обещаха да ми докарат малко свинско. Кажете на господин Гайгер, че ще му запазя три килограма…“ — „Тъй вярно, господин Хофщатер — отвръщаше Ото. — Всичко ще му бъде предадено точно, не се безпокойте, господин Хофщатер… И не забравяйте, моля ви, да предадете най-сърдечни поздрави на Елза — от нас и особено от господин Гайгер…“ Те припяваха всичко това в дует чак до прага на магазина, където Андрей взе от Ото тежката пазарска чанта, натъпкана догоре с едри, свежи моркови, твърдо цвекло и сладък лук, изпод които стърчеше залятото с червен восък гърло на бутилка, а над тях бурно напираха да изскочат от чантата всевъзможни подправки — праз лук, целина, копър, магданоз и друга зеленина.
Когато свърнаха зад ъгъла, Ото остави кошницата на тротоара, измъкна голяма карирана носна кърпа и, задъхвайки се, взе да си бърше лицето, като току мърмореше:
— Чакай малко… Трябва да си поема дъх… У-уф…
Андрей запали цигара и подаде пакета на Ото.
— Откъде взехте такива моркови? — попита една минувачка в мъжко кожено палто.
— Край, свършиха — припряно й отвърна Ото. — Последните ги взехме. Вече е затворено… Ей, измъчи ме плешивият дявол… — рече той на Андрей. — Ама и аз какви ли не измишльотини му надрънках. Фриц ще ни откъсне главата, ако научи… Пък и вече забравих какво му наговорих…
Андрей нищо не разбираше и Ото му обясни накратко положението.
Господин Хофщатер, зарзаватчията от Ерфурт, цял живот е бил изпълнен с големи надежди и цял живот не му е вървяло. Когато през тридесет и втора година някакъв евреин го докарал до просешка тояга, като открил насреща голям, модерен магазин за плодове и зеленчуци, Хофщатер изведнъж осъзнал, че е истински немец, и постъпил в щурмовите отряди. Скоро кариерата му като щурмовак потръгнала и през трийсет и четвърта вече собственоръчно биел по мутрата споменатия евреин, но тъкмо когато щял да се докопа до неговото предприятие, внезапно гръмнал скандалът с разобличаването на Рем и Хофщатер също станал жертва на чистката. По това време вече бил женен и имал очарователна русичка дъщеря Елза. Изкарал криво-ляво няколко години, после го мобилизирали и тъкмо започнал да завоюва Европа, когато край Дюнкерк попаднал под бомбите на собствената си авиация и едно голямо парче заседнало в белите му дробове, така че вместо в Париж се озовал във военната болница в Дрезден, където се въргалял до четирийсет и четвърта и малко преди да го изпишат, съюзническите армади извършили онова знаменито нападение по въздуха, при което за една нощ унищожили Дрезден. От преживения ужас му опадала косата и както сам той разправял, малко се побъркал. Така че щом се върнал отново в родния Ерфурт, толкова се заседял в мазето на своята къщичка, че в това смутно време пропуснал най-подходящия момент да избяга на Запад. Когато се осмелил най-после да излезе на бял свят, всичко вече било свършило. Наистина му разрешили отново да отвори магазинчето си, но за никакво разширяване на работата и дума не можело да става. В четирийсет и шеста умряла жена му и в момент на умопомрачение той се оставил Наставника да го склони, като, всъщност без добре да разбира закъде тръгва, се преселил с дъщеря си тук. Сега малко се е посъвзел, но, изглежда, продължавал да подозира, че е попаднал в голям специализиран концлагер някъде в Средна Азия, където са изпратени всички немци от Източна Германия. С главата все още не е съвсем наред. Обожава истинските немци, убеден е, че ги подушва отдалеч, ужасно се страхува от китайците, арабите и негрите и не проумява, нито може да си обясни какво търсят те тук, но от всички най-много почита и уважава господин Гайгер. Работата е там, че по време на едно от първите си официални посещения при Хофщатер, докато Ото пълнел чантите, блестящият Фриц за малко, по войнишки, се завъртял около русокосата Елза, загубила вече всякаква надежда да си намери добра партия. И оттогава в душата на побъркания плешив Хофщатер избуяла сляпата надежда, че този великолепен ариец, опора на фюрера и страшилище за евреите, в края на краищата ще спаси нещастното семейство Хофщатер от развилнялата се стихия, като го изведе в някой тих залив.