Всички мълчаха, когато в трапезарията надникна Уан и повика Кенши.
— Такива ми ти работи… — омърлушено рече чичо Юра. — Погледни само: какво е на Запад, какво е в Русия, какво е при жълтите — навсякъде едно и също. Що е власт, неправедна е. Не, братлета, нищо не съм загубил там. Тука съм си по-добре…
Кенши се завърна бледен и загрижен и взе да търси колана си. Униформата му вече беше закопчана догоре.
— Да не би да е станало нещо? — попита Андрей.
— Да. Станало е — рязко отвърна Кенши, намествайки кобура си. — Доналд Купър се е застрелял. Преди около един час.
Част втора
СЛЕДОВАТЕЛ
ГЛАВА ПЪРВА
Андрей внезапно почувствува ужасно главоболие. С отвращение смачка димящата цигара в препълнения пепелник, издърпа средното чекмедже на бюрото и погледна дали вътре има хапчета. Нямаше нито едно. Върху старите разбъркани книжа лежеше голям армейски пистолет, по ъглите в оръфани картонени кутийки се гушеха всякакви канцеларски джунджурийки, търкаляха се огризки от моливи, разсипан тютюн и две скъсани цигари. От всичко това главоболието му само се усили. Андрей затръшна чекмеджето, подпря главата си с ръце, така че пръстите му да закриват очите, и през процепите между тях взе да гледа Питер Блок.
Питер Блок, по прякор Керкенеза, седеше в далечината на табуретка, смирено положил червените си лапички на кокалестите колене, и равнодушно примигваше, като от време на време се облизваше. Той явно не страдаше от главоболие, но затова пък очевидно беше жаден. И сигурно му се пушеше. Андрей с усилие откъсна дланите си от лицето, наля си топла вода от гарафата и преодолявайки спазмите в стомаха, изпи половин чаша. Питер Блок се облиза. Сивите му очи бяха все така безизразни и празни. Само грамадната хрущялеста адамова ябълка слезе по тънкия му мръсен врат, стърчащ изпод разкопчаната яка на ризата, и после отново подскочи към брадичката.
— Е, и? — попита Андрей.
— Не знам — дрезгаво отвърна Керкенеза. — Не помня нищо такова.
„Мръсник — помисли си Андрей. — Животно.“
— Как става така? — учуди се той. — В бакалницата на Вълнената улица сте работили; кога сте работили — помните, с кого сте работили — помните. Добре. В кафенето на Драйдъс сте работили, кога и с кого — също помните. А за магазина на Хофщатер сте забравили. Нали това е последната ви работа, Блок.
— Съвсем не знам, г-н следовател — възрази Керкенеза с глас, изпълнен с отвратително уважение. — Извинявам се, ама трябва някой да ме е наклепал. Та аз, щом загазихме с Драйдъс и щом избрахме пътя на окончателното поправяне и полезното трудоустрояване, оттогава значи нищо подобно не съм вършил.
— Но Хофщатер ви е познал.
— Аз много се извинявам, господин следовател — сега вече в гласа на Керкенеза звучеше явна ирония. — Ама нали господин Хофщатер малко не е наред и това всички го знаят. В главата му значи всичко се е объркало. Влизал съм в магазина му, това е вярно — картофи там да купя, лучец… И по-рано бях забелязал, че той, извинявам се, ама не е съвсем добре с главата и ако знаех как ще се обърне работата, щях да престана да ходя при него, че я вижте сега каква стана…
— Дъщерята на Хофщатер също ви идентифицира. Тъкмо вие сте я заплашвали с ножа, вие лично.
— Не е имало такова нещо. Някои други работи са ставали, ама това не. Виж, тя веднъж се залепи за мен с нож, опрян в гърлото ми — такова нещо имаше! Един път така ме натисна там отзад, в склада, че едвам успях да си плюя на петите. Мръднала е от глад за мъже, всички наоколо бягат от нея като попарени… — Керкенеза се облиза. — И най-важното ме вика: ела в склада, сам, казва, да си избереш зелето…
— Това вече съм го чувал. По-добре повторете още веднъж какво сте правили и къде сте били през нощта на двадесет и четвърти срещу двадесет и пети. Подробно, като започнете от момента, когато изключиха слънцето.
Керкенеза вдигна очи към тавана.
— Значи така — започна той. — Когато изключиха слънцето, седях в кръчмата на ъгъла на Трикотажната и Втората улица и играех на карти. После Джек Ливър ме извика да отидем в друга кръчма, тръгнахме и по пътя се отбихме у тях, искахме да вземем с нас неговата дъртофелница, ама се забавихме и се запихме. Джек се насмука до козирката и неговата дъртофелница го сложи да си легне, а мене ме изгони. Тръгнах си към къщи да спя, ама яката се бях натаралянкал и по пътя се сдърпах с някакви там, трима бяха, и те пияни, никого от тях не познавам, за пръв път в живота си ги виждам. Те така ме наредиха, че нататък вече нищо не помня, чак сутринта се свестих до самия край на пропастта, едвам се довлякох в къщи. Легнах си и хоп, дойдоха да ме приберат…