— Опитай, опитай… — каза той равнодушно. — Съмнителна работа. Можеш ли да сравняваш твоето Здание с моята Стена? Къде ти! Зданието е чиста измишльотина, а Стената — ей я на, няма и километър от тука… Не, Воронин, няма да можем да се оправим с тия дела…
Но все пак, когато Андрей вече бе стигал до вратата, Чачуа подметна:
— Е, ако там нещо вземе да излезе, нали веднага ще се обадиш…
— Добре — обеща Андрей. — Разбира се.
— Слушай — спря го отново Чачуа, като съсредоточено смръщи тлъстото си чело и размърда носа си. Андрей го погледна в очакване на въпроса. — Отдавна исках да те питам… — Лицето му стана сериозно. — Абе там, при вас, в Петроград, през седемнадесета година беше се забъркала една каша. Как свърши всичко, а?
Андрей се изплю и излезе, тръшкайки вратата, зад която кънтеше оглушителният смях на ужасно доволния кавказец. Чачуа пак успя да му пробута този тъп виц. Единственият начин да се отърве беше изобщо да не разговаря с него.
В коридора пред кабинета му го очакваше изненада. На пейката седеше някакъв уплашен до смърт, разчорлен човек със сънливи очи, зиморничаво загърнал се с палтото си. Дежурният зад масичката с телефона скочи и юначно изрева:
— Свидетелят Ейно Саари е докаран по ваше искане, господин следовател!
Андрей слисано се взря в него.
— Как така по мое искане?
Дежурният също се постъписа.
— Ами нали вие… — обиди се той. — Преди половин час… Връчихте ми призовките и ми наредихте веднага да пратя човек да ги откара.
— Господи — каза Андрей. — Призовките! Наредих ви незабавно да бъдат занесени призовките, дявол да го вземе! А хората са за утре, за десет часа! — Той хвърли поглед към побледнелия усмихващ се Ейно Саари и към белите връзки на долните му гащи, провиснали изпод панталоните, а после отново се взря в дежурния. — И останалите ли ще ги докарат сега?
— Тъй вярно — мрачно отвърна дежурният. — Направил съм това, което ми беше наредено.
— Ще подам рапорт срещу вас — заплаши го Андрей, едва сдържайки се да не избухне. — Като ви изпратя да патрулирате по улиците — всяка сутрин да тичате с изплезен език подир лудите, — ще има да ми плачете тогава… Е, какво да се прави — обърна се той към Саари. — Щом така се е получило, влизайте…
Той посочи на Ейно Саари табуретката, седна зад бюрото и погледна часовника си. Минаваше полунощ. Надеждата да се наспи преди утрешния тежък ден тъжно се изпари.
— Е, добре — въздъхна той и разтвори делото за Зданието, после запрелиства огромната купчина протоколи, рапорти, съобщения и експертизи, откри листа с предишните показания на Саари (43-годишен, саксофонист във Втория градски театър, разведен) и още веднъж ги прегледа. — Добре — повтори той. — Фактически трябва да уточня някои неща от вашите показания, които сте дали в полицията преди един месец.
— Моля, разбира се — Саари с готовност се наклони напред и някак по женски придърпа и затисна на гърдите си разтварящото се палто.
— Вие сте свидетелствували, че на осми септември тази година в двадесет и три часа и четиридесет минути вашата позната Ела Стремберг пред очите ви е влязла в така нареченото Червено здание, което тогава се е намирало на Папагалската улица, по-точно между гастроном номер сто и петнадесет и аптеката на Щрем. Потвърждавате ли това свое показание?
— Да, да, потвърждавам го. Всичко беше точно така. Само това за датата… Точната дата вече не помня, все пак повече от месец мина оттогава…
— Няма значение — каза Андрей. — Тогава сте помнели, пък и вашето показание съвпада с другите… Сега имам една молба към вас: опишете отново и по-подробно това така наречено Червено здание…
Саари сведе глава на една страна и се замисли.
— Значи такова беше — започна той. — На три етажа. Тухлено, от стари тъмночервени тухли като казарма, разбирате ли какво искам да кажа? Прозорците, знаете ли, бяха такива едни тесни и високи. На долния етаж всичките бяха замазани с вар и, сякаш и сега са пред очите ми, бяха тъмни… — Той отново се позамисли. — Знаете ли, доколкото си спомням, там не светеше нито един прозорец. Да, и… входът. С каменни стъпала, две или три… Вратата изглеждаше такава една тежка… с медна, старинна дръжка, гравирана. Ела хвана тази дръжка и някак, знаете ли, с усилие отвори вратата… Номера на сградата не забелязах, не помня имаше ли номер… С една дума, приличаше, общо взето, на старинно административно здание някъде от края на миналия век.