— Така. А я ми кажете, често ли ви се е случвало да ходите на тази Папагалска улица?
— За първи път минавах по нея. И всъщност за последен. Аз живея доста далеч оттам, не ходя в този край на града, а тогава стана така, че реших да изпратя Ела. Бяхме на вечеринка, аз такова… м-м-м… един вид, малко я ухажвах и тръгнах да я изпращам. По пътя си говорихме много мило и после тя изведнъж рече: „Е, време е да се разделим“, целуна ме по бузата и още не бях успял да се опомня, когато се шмугна в тази сграда. Да си призная, тогава си помислих, че живее там…
— Ясно — отсече Андрей. — На вечеринката навярно си пийнахте, нали?
Саари със съжаление хлопна с длани по коленете си.
— Не, господин следовател — каза той. — И капка не бях сложил в устата си. Аз не бива да пия — лекарите не ми дават.
Андрей кимна състрадателно.
— А не помните ли случайно дали зданието имаше комини?
— Разбира се, че помня. Трябва да ви кажа, външният вид на това здание прави някак силно впечатление, така че то и сега сякаш е пред очите ми. Покривът му значи беше с керемиди и над тях стърчаха три доста високи комина. Единият, помня, димеше и още тогава си помислих, виж ти колко много сгради още се отопляват с печки…
Моментът настана. Андрей внимателно сложи молива напреки на протоколите, наведе се малко напред и втренчи силно присвитите си очи в саксофониста Ейно Саари:
— Във вашите показания има твърдения, конто противоречат на здравия разум. Първо, както установи експертизата, намирайки се на Папагалската улица, вие по никакъв начин не бихте могли да видите нито покрива, нито комините на триетажна сграда.
Челюстта на оплелия се в лъжи саксофонист Ейно Саари провисна, а очите му уплашено зашариха насам-натам.
— По-нататък. Както установи следствието, нощем Папагалската улица изобщо не е осветена, а след като е било тъмно като в рог и вие сте се намирали на трийсет метра от най-близката улична лампа, абсолютно необяснимо е как сте успели да различите толкова много подробности: цвета на зданието, стария тухлен градеж, медната дръжка на вратата, формата на прозорците и накрая дима от комина. Бих искал да знам вие лично как си обяснявате тези противоречия.
Известно време Ейно Саари отваряше и затваряше устата си, без да издаде нито звук. После конвулсивно преглътна на сухо и проговори:
— Нищо не помня… Вие съвсем ме объркахте… Досега просто не ми е минавало през ума…
Андрей мълчеше в очакване да продължи.
— Наистина как не съм се сетил по-рано за това. Че на тази Папагалска улица беше абсолютно тъмно! Не сградите, ами дори тротоара под краката си човек не можеше да види… И покрива… Та аз стоях до самата сграда, до входа… Но съвсем ясно си спомням и покрива, и тухлите, и дима от комина — един такъв бял нощен дим, сякаш осветен от луната…
— Да, странно — каза Андрей с метални нотки в гласа.
— И дръжката на вратата… Медна, излъскана от докосванията… доста изкусна плетеница от цветя и листа… Ей сега бих могъл да ви я нарисувам, ако умеех да рисувам… И в същото време тъмнината беше абсолютна — та аз не различавах лицето на Ела и само по гласа й почувствувах, че се усмихва, когато…
В разширените очи на Ейно Саари блесна някаква нова мисъл. Той сложи ръка на сърцето си и рече с отчаян глас:
— Господин следовател! Сега в главата ми е бъркотия, ала много ясно осъзнавам, че свидетелствувам против себе си и ви принуждавам да ме подозирате. Но аз съм честен човек, родителите ми бяха изключително честни и много религиозни хора… Всичко, което ви говоря сега, е цялата и най-чистата истина! Действително всичко беше точно така. Просто по-рано не съм се замислял. Беше тъмно като в рог, аз стоях до самата сграда и в същото време помня всяка тухличка, а керемидения покрив го виждам така, сякаш в момента е пред очите ми… и трите комина… И дима.
— Хм — каза Андрей и потропа по масата. — А може би не сте видели всичко това, а? Може би някой ви го е разказвал? Преди случката с госпожица Стремберг бяхте ли чували за Червеното здание?
Очите на Ейно Саари отново зашариха смутено.
— Н-н-н… не помня… — измънка той. — После — да. Когато Ела вече изчезна, когато ходих в полицията… когато вече беше обявено, че се издирва… после много се говореше за това. Но преди… Господин следователю! — рече той тържествено. — Не мога да се закълна, че по-рано, преди да изчезне Ела, съм чувал за Червеното здание, но мога да се закълна, че нищо не помня по този въпрос.
Андрей взе писалката и се захвана да пише протокола, като едновременно с това говореше подчертано монотонно с глас на закоравял администратор — според теорията такъв глас трябваше да навява на подследствения неимоверна тъга и чувството за съдбоносна неизбежност, предопределена от безукорната машина на правосъдието.