— Вие трябва да разберете, господин Саари, че следствието не може да се задоволи с вашите показания. Ела Стремберг е изчезнала безследно и последният човек, който я е видял, сте вие, господин Саари. Червеното здание, което току-що така подробно обрисувахте, не съществува на Папагалската улица. При това вашето описание на Червеното здание е неправдоподобно, защото противоречи на елементарните физически закони. И накрая, както е известно на следствието, Ела Стремберг е живяла в съвсем друг район на града. Сам по себе си, този факт, разбира се, не ви уличава в нищо, но поражда допълнителна подозрения. Така че съм принуден да ви задържа, докато бъдат изяснени редица обстоятелства… Моля да прочетете и да подпишете протокола.
Ейно Саари мълком се приближи до масата и подписа всеки лист от протокола, без да го чете. Моливът трепереше в ръцете му, а острата му брадичка бе провиснала и също се тресеше. После, влачейки крака, той се върна до табуретката, омаломощено седна и стиснал ръце, каза:
— Искам още веднъж да подчертая, господин следователю, че като давах показания… — гласът му секна и той отново преглътна. — Че като давах показания, съзнавах каква вреда си нанасям. Бих могъл да измисля нещо, да излъжа… Можех изобщо да не взема участие в издирването — никой не знаеше, че бях отишъл да изпращам Ела…
— Това ваше изявление — равнодушно рече Андрей — вече е записано в протокола. Ако не сте виновен, не ви заплашва нищо. Сега ще ви отведат в килията на предварителния арест. Ето ви хартия и молив. Ще помогнете на следствието, пък и на самия себе си, ако възможно най-подробно опишете кой, кога и при какви обстоятелства е разговарял с вас за Червеното здание. Няма значение дали това е било преди да изчезне Ела Стремберг или след това. Колкото може по-подробно: кой — името и адреса; кога — точната дата и по кое време на денонощието; при какви обстоятелства — къде, по какъв повод, с каква цел, с какъв тон. Разбрахте ли ме?
Ейно Саари кимна и беззвучно промълви „да“. Вторачил очи в него, Андрей продължи:
— Сигурен съм, че всички тези подробности за Червеното здание сте ги научили някъде другаде. Вие, самият, може би дори не сте го виждали. И настойчиво ви препоръчвам да си спомните кой ви съобщи тези подробности — кой, кога, при какви обстоятелства. И с каква цел.
Той позвъни на дежурния и саксофонистът беше отведен. Андрей потри ръце, продупчи протокола и го закопча в папката, после помоли за горещ чай и извика следващия свидетел. Беше доволен от себе си. Полезно бе все пак човек да има въображение и елементарни познания по геометрия. Оплелият се в лъжи Ейно Саари беше спипан по всички правила на науката.
Следващият свидетел, или по-скоро свидетелка, Матилда Хусакова (62-годишна, плетачка надомница, вдовица) поне наглед беше доста по-прост случай. Едрата старица с малка, напълно побеляла глава, румени бузи и хитри очи нямаше ни най-малко вид на сънена или уплашена, а, напротив, май изглеждаше доста доволна от приключението. Беше се явила в прокуратурата със своята кошница, с кълбетата си от разноцветна прежда и с комплект куки, а в кабинета тя веднага се намести на табуретката, надяна очилата си и взе да плете.
— На следствието стана известно, госпожа Хусакова — започна Андрей, — че неотдавна сте разказвали в компания на свои приятелки за произшествието с някой си Франтишек, който уж попаднал в така нареченото Червено здание, претърпял там най-различни премеждия и доста трудно се измъкнал на свобода. Имало ли е такова нещо?
Достигналата вече почтена възраст Матилда се усмихна, ловко издърпа едната кука, надяна на нейното място другата и рече, без да вдига очи от плетката:
— Имаше, имаше такова нещо. Разказвала съм и неведнъж, само че много ми се ще да разбера откъде това нещо е станало известно на следствието… Аз май нямам познати сред съдиите…
— Трябва да ви уведомя — поверително каза Андрей, — че в настоящия момент се води следствие по повод така нареченото Червено здание и ние сме изключително заинтересовани да влезем в контакт поне с един човек, който е бил в това здание…
Матилда не го слушаше. Тя сложи плетката на коленете си и замислено впери очи в стената.
— Че кой може да ви е съобщил? — учуди се тя. — Ей, не съм очаквала такова нещо!.. — Матилда поклати глава. — Излиза, че и тука човек трябва да си отваря очите с кого приказва… Когато навремето довтасаха немците, си бяхме сложили кофар на устата. Преместихме се насам, ама и тука била същата картинка…