То стоеше здраво и непоколебимо, като че ли винаги, десетилетия наред беше заемало това пространство между стената на синагогата, надраскана с пречупени кръстове, и смотаното кино, глобено миналата седмица, загдето нощем в него се прожектират порнографски филми — стоеше на същото място, където довчера растяха хилави дръвчета, където в наподобяващо грамадна мърлява циментова чаша пръскаше анемично фонтанче, а на въжените люлки висяха и пищяха хлапета с най-различен цвят на кожата.
То действително беше червено, тухлено, четириетажно и прозорците на най-долния етаж бяха закрити с капаци, няколко прозореца на втория и третия етаж бяха осветени в жълто и розово, а покривът беше обшит с поцинкована ламарина и до единствения комин се издигаше странна антена с няколко напречни пръчки. Към вратата наистина водеше каменно стълбище с четири стъпала, медната дръжка блестеше и колкото повече гледаше сградата, толкова по-ясно в ушите на Андрей звучеше някаква тържествена и мрачна мелодия, и мимоходом той си спомни, че много от свидетелите твърдяха, че в Зданието свирела музика…
Андрей повдигна козирката на фуражката си, за да не му влиза в очите, и погледна полицейския мотоциклетист. Навъсеният дебелак седеше настръхнал, сврял глава във вдигнатата си яка и сънено пушеше, захапал цигарата със зъби.
— Виждаш ли го? — с приглушен глас попита той.
Дебелакът неловко извърна глава и свали яката си.
— А?
— Сградата, казвам, виждаш ли я? — попита Андрей раздразнено.
— Да не съм сляп — навъсено отвърна полицаят.
— А друг път виждал ли си я тук?
— Не — каза полицаят. — Тук не съм я виждал. Но на други места съм я виждал. И какво от това? Че тука нощем какви ли не работи можеш да видиш…
Музиката звучеше в ушите на Андрей с трагична сила, така че той едва разбираше думите на полицая. Хиляди и хиляди хора плачеха на някакво огромно погребение, те изпращаха своите близки и любими и гръмогласната музика не им позволяваше да се успокоят, да се унесат, да освободят съзнанието си…
— Чакай ме тук — нареди Андрей на полицая, но онзи не му отвърна и в това нямаше нищо чудно, защото бе останал със своя мотоциклет на отсрещната страна на улицата, а Андрей вече стоеше на каменното стълбище пред високата дъбова врата с медната дръжка.
Тогава Андрей хвърли поглед надясно в застиналата мъгла, погълнала горния край на Главната улица, хвърли поглед наляво в застиналата мъгла, погълнала долния край на Главната улица, за всеки случай се сбогува с всичко това и ръката му в ръкавицата легна върху богато гравираната блестяща мед.
Отвъд вратата имаше малко тихо антре, озарено от слаба жълтеникава светлина, на разклонена като палма закачалка висяха на гроздове шинели, палта и шлифери. Под нозете му имаше протрит килим с бледи, неясни шарки, а точно срещу него се издигаше широко мраморно стълбище с червена мека пътека, притисната към стъпалата с помощта на добре излъскани метални пръчки. Имаше и някакви картини по стените, имаше нещо и зад дъбовата преграда вдясно, имаше някой и до него, който почтително взе папката и му прошепна: „Нагоре, моля…“. Но Андрей не можа да разгледа нищо по-подробно, защото козирката на фуражката ужасно му пречеше, постоянно падаше над очите му, така че можеше да види само това, което беше под краката му. Някъде по средата на стълбището той си помисли, че трябваше да остави проклетата фуражка в гардероба на онзи позлатен тип със сърмените нашивки и бакенбардите до кръста, но сега вече беше късно, а тук всичко трябваше да се прави навреме или изобщо да не се прави и след всеки свой ход, след всяко свое деяние човек не можеше да се върне, за да поправи стореното. И той с въздишка на облекчение прекрачи последното стъпало и си свали фуражката.
Щом се появи на прага, всички станаха, но той не погледна към никого. Виждаше само своя партньор — нисък на ръст, възрастен мъж в костюм с полувоенна кройка и с блестящи хромови ботуши, който мъчително му приличаше на някого и в същото време беше абсолютно непознат.
Всички стояха неподвижно край стените, край белите мраморни стени, украсени със злато и пурпур и драпирани с ярки разноцветни знамена… не, не бяха разноцветни, всичко беше червено и златисто, и от безкрайно високия таван висяха огромни пурпурно-златисти платнища, сякаш бяха материализирани ивици на някакво невъобразимо северно сияние, всички стояха покрай стените с големи полукръгли ниши, а в полумрака на нишите се криеха горделиво-скромни бюстове — мраморни, гипсови, бронзови, златни, малахитови, от неръждаема стомана… гробовна леденина вееше от тези ниши, всички зъзнеха, всички скришом потриваха ръце и се свиваха от студ, но стояха изпънати и гледаха право пред себе си, само възрастният мъж в полувоенния костюм, партньорът, противникът, бавно, с безшумни стъпки се разхождаше сред пустото пространство в средата на залата, леко свел масивната си побеляваща глава, сложил ръце на гърба, като с лявата си ръка притискаше китката на дясната. И след като Андрей влезе, и след като всички станаха и вече стояха мирно известно време, и след като едва доловимата въздишка, изглежда, на облекчение вече затихна сред сводовете на залата, заплетена в пурпура и златото, този човек продължаваше да се разхожда напред-назад, а после внезапно, насред пътя, се спря и много внимателно, без да се усмихва, изгледа Андрей и Андрей видя, че косите на едрия му череп са редки и посивели, челото — ниско, пищните мустаци също са рехави и грижливо подстригани, а равнодушното му лице е възжълто, с грапава, сякаш надупчена от едра шарка кожа.