Нямаше нужда да се представят един на друг и никакви приветствени речи не бяха потребни. Те седнаха зад инкрустираната масичка и се оказа, че Андрей трябва да играе с черните, а възрастният му партньор — с белите фигури, всъщност те не бяха бели, а жълтеникави и човекът със сипаничавото лице протегна малката си, съвсем без косми ръка, хвана с два пръста пешката и направи първия ход. Андрей мигновено придвижи срещу нея своята пешка, кроткия надежден Уан, който винаги желаеше само едно — да го оставят на мира — и тук щеше да му бъде осигурено известно, впрочем твърде съмнително и относително спокойствие, тук в самия център на събитията, които естествено щяха да се развият, които бяха неизбежни, и Уан щеше да изпадне в голямо затруднение, но тъкмо тук можеше да бъде подкрепян, прикриван и защитаван дълго, а при желание и безкрайно дълго време.
Двете пешки стояха една срещу друга, гърди срещу гърди, можеха да се докоснат, можеха да си разменят нищо не значещи думи, можеха просто мирно и тихо да се гордеят със себе си, да се гордеят с това, че те, простите пешки, със своето присъствие тук са обозначили главната ос, около която сега ще се разгърне цялата игра. Но те нищо не можеха да си направят един на друг, те бяха неутрални един към друг, те бяха в различни бойни измерения — малкият жълтолик, неугледен Уан с глава, свита по навик в раменете, и набитият кривокрак, както подобава на кавалерист, селяк в кавказки ямурлук и калпак, с огромни, направо чудовищни пухкави мустаци, със скулесто лице и сурови, леко кривогледи очи.
На дъската отново цареше равновесие и това равновесие сигурно щеше да продължи доста дълго време, защото Андрей знаеше, че партньорът му е гениално предпазлив човек, който винаги е смятал хората за най-ценното нещо на този свят, следователно в скоро време нищо не може да заплашва Уан, и Андрей откри сред редиците Уан и едва-едва му се усмихна, но тутакси отмести очи, защото срещна внимателния и печален поглед на Доналд.
Партньорът му мислеше, като спокойно почукваше с мундщука на дългата си цигара по инкрустираната със седеф повърхност на масичката, и Андрей отново стрелна с очи вцепенените редици край стените, но сега вече не гледаше към своите, а към тези, с които се разпореждаше съперникът му. Сред тях почти нямаше познати — бяха някакви изненадващо интелигентни на вид хора в цивилни дрехи, с бради, с пенснета, със старомодни вратовръзки и жилетки и някакви военни в необичайна униформа с многобройни ромбове по петлиците и с ордени, закрепени на винтове върху подложки от моаре… Откъде ли ги е насъбрал такива? — озадачен си помисли Андрей и отново се взря в преместената напред бяла пешка. Тази пешка поне му бе добре позната — човек с някога легендарна слава, който, както си шепнеха по-възрастните, не бе оправдал възлаганите му надежди и сега можеше да се каже, че е слязъл от сцената. Явно и той самият знаеше това, но кой знае колко не страдаше — стоеше здраво на паркета с кривите си крака, сучеше гигантските си мустаци, току поглеждаше изпод вежди настрани и от него се носеше остра миризма на водка и конска пот.
Партньорът вдигна ръката си над дъската и премести втора пешка. Андрей затвори очи. Изобщо не очакваше това. Че може ли такова нещо — така направо? Кой е този? Красиво бледо лице, вдъхновено и в същото време донякъде отблъскващо с високомерието си, синкаво пенсне, изящна къдрава брадичка, гъсти, черни коси над светлото чело — Андрей никога по-рано не беше виждал този човек и не можеше да каже кой е, но явно беше важна личност, защото властно и кратко поговори с кривокракия селяк в кавказкия ямурлук, а онзи само помръдваше с мустаците си, скулите му шаваха нагоре-надолу и през цялото време току отместваше настрани леко кривогледите си очи като на огромна дива котка пред уверен укротител.