Но Андрей хич не го интересуваха отношенията им — решаваше се съдбата на Уан, съдбата на мъничкия, цял живот патил Уан, чиято глава сега съвсем бе хлътнала между раменете, на вече готовия за най-лошото и безнадеждно примирилия се с участта си Уан, и сега той можеше да избере само една от трите възможности: или да пожертвува Уан, или да заложи на Уан, или да остави всичко така, както си е, и тия двамата постоянно да висят между живота и смъртта — възвишеният език на стратегията наричаше тази възможност „неприет дамски гамбит“, — и това продължение му беше известно, Андрей знаеше, че то се препоръчва в учебниците, знаеше, че то е от азбуката на играта, но не можеше да понесе дори и мисълта, че в продължение на дълги часове Уан ще виси на косъм, облян в ледената пот на предсмъртния ужас, а натискът върху него ще продължава да расте и расте, докато най-сетне чудовищното напрежение около това поле не стане абсолютно непоносимо, и тогава грамадният кървав гнойник щеше да се спука и от Уан нямаше да остане и помен.
Няма да понеса това, помисли си Андрей. И в края на краищата аз изобщо не познавам този човек с пенснето, какво ме засяга съдбата му, защо съм длъжен да го жаля, след като дори моят гениален партньор мисли само няколко минути, преди да се реши да предложи тази жертва… И Андрей свали от дъската бялата пешка, и постави на нейното място своята, черната, и в същия миг видя как дивата котка с ямурлука за първи път в живота си погледна укротителя право в очите и озъби пожълтялата си от тютюн паст в хищна самодоволна усмивка. И тутакси някакъв мургав, възтъмен като маслина човек, неприличащ на руснак и даже на европеец, се шмугна между редиците към синкавото пенсне, замахна с огромната си рижа лапа и пенснето се разлетя на парчета като небесносиня мълния, а човекът с бледото лице на велик трибун и неосъществил се тиранин слабо изохка, краката му се подкосиха и дребното стройно тяло се изтърколи по ощърбените, нажежени от тропическото слънце древни стъпала, въргаляйки се в бялата прах и в собствената си яркочервена лепкава кръв… Андрей си пое дъх, преглътна буцата, застанала на гърлото му, и отново погледна към дъската.
А там вече стояха една до друга две бели пешки и центърът здраво бе овладян от стратегическия гений, и освен това от дълбочина право в гърдите на Уан се бе прицелила изцъклената зеница на неизбежната гибел — сега вече нямаше време за размисли, нещата вече не опираха само до Уан: една погрешна стъпка и белият офицер щеше да се измъкне на позиция, която му даваше оперативен простор — той отдавна мечтае да се докопа до оперативен простор, този висок снажен красавец, окичен с цели съзвездия от ордени, значки, ромбове и нашивки, напереният красавец със стоманените очи и месестите като на юноша устни, гордостта на младата армия, гордостта на младата страна, преуспяващият съперник на също толкова високомерните и обсипани с ордени, значки и нашивки самоуверени горделивци на западната военна наука. Какво го интересува него Уан? Та той със собствените си ръце е съсякъл десетки такива като Уан, хиляди като Уан — мръсни, въшливи, гладни, сляпо вярващи в него, — само една дума е била достатъчна те да тръгнат, псувайки яростно, изправени срещу танковете и картечниците, и тези от тях, които по чудо са останали живи — сега вече имотни и охранени, — и днес са готови да тръгнат, съгласни са да повторят всичко отначало…
Не, не биваше да оставя в ръцете на този човек нито Уан, нито центъра. И Андрей бързо премести напред пешката, която му беше под ръка, без да гледа коя е тя, мислейки си само за едно: да прикрие, да подкрепи Уан, да го защити поне откъм гърба, да покаже на великия танкист, че той, разбира се, може да срази Уан, но затова ще трябва да плати с живота са. И великият танкист разбра това, и красивите му тежки клепачи морно се спуснаха над светналите допреди миг очи, но той беше забравил, явно както и на Андрей му бе изхвръкнало от ума, но сега внезапно го озари някакво страшно прозрение, че тук всичко решават не те — не пешките и офицерите и дори не топовете и цариците. И тъкмо малката гола ръка бавно взе да се надвесва над дъската, когато Андрей, вече осъзнал какво ще последва, дрезгаво гракна: „Поправям…“, съгласно благородния кодекс на играта, и толкова припряно, та чак пръстите му мъчително се сгърчиха, размени местата на Уан и онзи, който го подкрепяше отзад. Този път май му провървя: само до преди миг прикриваше Уан, а сега зае неговото място Валка Сойфертис, с когото Андрей шест години седя на един чин и който и без това вече бе умрял през четиридесет и девета година по време на операция от язва в стомаха.