Веждите на гениалния партньор бавно се понадигнаха, а кафеникавите му петнисти очи се присвиха учудено и насмешливо. Естествено на него му изглеждаше смешна и странна тази толкова безсмислена и от тактическа, пък и още повече от стратегическа гледна точка постъпка. Той продължи плавно да движи малката си немощна ръка над дъската, спря я над офицера, позабави се още няколко секунди, размишлявайки, после пръстите му уверено се събраха върху лакираната главичка на фигурата, офицерът се устреми напред, чукна леко черната пешка, отмести я и твърдо зае нейното място. Гениалният стратег все още бавно изнасяше взетата пешка извън игралното поле, а една групичка хора с бели престилки и делови, съсредоточени лица вече се трупаше около хирургическата количка, върху която лежеше Валка Сойфертис — мрачният оглозган от болестта профил за последен път се мярна пред очите на Андрей и количката изчезна зад вратата на операционната…
Андрей погледна към великия танкист и съзря в сивите му, прозрачни очи същия ужас и потискащото недоумение, които изпитваше и самият той. Танкистът гледаше към гениалния стратег, като примигваше бързо и нищо не разбираше. Беше свикнал да мисли с друг вид понятия, обхващащи придвижването в пространството на огромни маси от военна техника и хора, наивен и простодушен, беше свикнал да смята, че всичко и завинаги ще решат неговите бронирали армади, уверено шествуващи през чуждите земи, и многомоторните, натъпкани с бомби и парашутисти, летящи крепости, плуващи в облаците над чуждите земи, беше направил всичко възможно тази конкретна мечта да се осъществи във всеки подходящ момент… Разбира се, понякога си позволяваше известни съмнения дали гениалният стратег е чак толкова гениален и ще успее ли еднозначно да определи този подходящ момент и подходящите посоки на бронираните удари, и при все това никак не разбираше (и така не можа да разбере) как може да принасят в жертва тъкмо него, талантливия, неуморния и изключителния, как може да се принася в жертва всичко, създавано с толкова труд и усилия…
Андрей бързо го свали от дъската — да не го гледа — и постави на негово място Уан. Няколко души със сини шапки се промъкнаха между редиците, грубо сграбчиха великия танкист за раменете и за ръцете, отнеха му оръжието, така го цапардосаха по красивата породиста физиономия, че тя изпращя, и го повлякоха към дранголника, а гениалният стратег се отпусна върху облегалката на креслото, присви сито очи и сплел ръце на корема, взе да върти палците си. Той беше доволен. Разменил бе офицер за пешка и беше много доволен. И тогава Андрей изведнъж разбра, че в неговите очи, в очите на стратега, всичко това изглежда съвсем другояче: той ловко и неочаквано беше премахнал офицера, който му пречеше, а отгоре на това беше спечелил и пешка — ето как изглеждаше това в действителност…
Великият стратег беше нещо повече от стратег. Стратегът винаги е принуден да действува в рамките на своята стратегия. Великият стратег се бе отказал от всякакви рамки. Стратегията беше само нищожен елемент от играта му, за него тя беше точно толкова случайна, колкото за Андрей някой случаен ход, направен по собствена прищявка. Великият стратег беше станал велик именно защото бе разбрал (а може би го знаеше по рождение): печели съвсем не този, който спазва правилата; печели онзи, които умее в подходящ момент да се откаже от всички правила, да наложи своите правила на играта, неизвестни на противника, а когато се наложи — да се откаже и от тях. Кой е казал, че собствените фигури са по-малко опасни от фигурите на противника? Глупости! Собствените фигури са много по-опасни от фигурите на противника. Кой е казал, че царят трябва да се защитава и да се прикрива, когато му дават шах? Глупости. Няма такива царе, които не бива при нужда да се заменят, да речем, с някой кон или дори с пешка. Кой е казал, че пешката, промъкнала се до последния хоризонтал, непременно се превръща във фигура? Няма такова нещо. Понякога е много по-полезно да я оставиш да си стои там като пешка — нека поседи на края на пропастта за назидание на другите пешки…
Проклетата фуражка постоянно се смъкваше върху очите на Андрей и му беше все по-трудно да следи какво става наоколо. Той дочуваше обаче, че благоприличната тишина в залата вече се нарушава от тракането на съдове, долавяше се гълчава и някакъв оркестър настройваше инструментите си. Полъхнаха кухненски миризми. Някой пискливо викна на всеослушание: „Жохж! Дяволски пхигладнях! Нахеди по-бъхзо да ми донесат чаша кюхасо и а-ня-няс!..“