— Моля да ме извините — с почтена вежливост рече някой над ухото му, като се промуши между Андрей и дъската: мярнаха се черните поли на фрак и лъскави лачени обуща с гети, а над главата му преплува високо вдигната бяла ръка, крепяща отрупан поднос. И друга непозната бяла ръка постави до лакътя му чаша шампанско.
Гениалният стратег най-после очука и омачка цигарата си до такава степен, че вече можеше да я запали. И той запуши — синкавият дим заструи от косматите му ноздри и се заплете в пищните му пооредели мустаци.
А през това време играта продължаваше. Андрей трескаво се защитаваше, отстъпваше, маневрираше и все още успяваше да направи така, че загиваха само и без това мъртвите. Ето че отнесоха Доналд с простреляното сърце и сложиха на масичката до чашата неговия пистолет и бележката, която беше оставил, преди да умре: „Когато пристигаш — не се радвай, когато си отиваш — не тъжи. Пистолета дайте на Воронин. Все някога ще му дотрябва.“… Ето че свалиха брат му и баща му по заледеното стълбище и положиха върху камарата от трупове на двора тялото на баба му, Евгения Романовна, зашито в стари чаршафи… Ето че погребаха и баща му в братската могила, там някъде в Пискарьовското гробище, и мрачният шофьор, криейки небръснатото си лице от пронизващия вятър, мина натам-насам с парния валяк по вкочанясалите трупове, за да ги натъпче по-добре, та в един гроб да се поберат повече… А великият стратег щедро, весело и злорадо се разправяше със своите и с чуждите, и всичките негови знатни хора с брадички и ордени стреляха в слепоочията си, хвърляха се от прозорците, умираха от чудовищни изтезания, превръщаха се, прекрачвайки един през друг, в царици и си оставаха пешки…
Андрей все така се мъчеше да разбере що за игра е тази, която играеше, каква е целта й, какви са правилата, какъв е смисълът на това, което става, и до дън душа го глождеше въпросът: как така се оказа противник на великия стратег, той, верният войник от неговата армия, готовият по всяко време да умре за него, готовият да убива за него, нямащият никакви други цели, невярващият в никакви други средства, освен посочените от него средства, неправещият разлика между замислите на великия стратег и замислите на Вселената. Той жадно изгълта шампанското, без да усеща вкуса му, и тогава внезапно в ума му проблясна ослепително прозрение. Ама, разбира се, той не е никакъв противник на великия стратег! Ами да, разбира се, точно така стоят нещата! Той е негов съюзник, той му е верен помощник, това е то — главното правило на тази игра! Участниците в тази игра не са съперници, а играят именно партньори, съюзници, играе се пред една-единствена врата, никой не губи, а всички само печелят… е, разбира се, освен тези, които няма да доживеят до победата…
Някой докосна нозете му и промълви под масичката: „Бъдете така добър малко да си преместите крачето…“ Андрей погледна под краката си. Там тъмнееше блестяща локва и около нея шаваше на четири крака плешиво джудже с голям сух парцал с някакви съмнителни петна. На Андрей му се повдигна и той отново погледна към дъската. Вече бе пожертвувал всички мъртви, оставаха му само живите. Великият стратег от другата страна на масичката го наблюдаваше с любопитство и дори май кимаше одобрително, вежливо се усмихна, като показа малките си редки зъби, и тогава Андрей почувствува, че не може да продължи. Играта беше велика, най-благородната от всички игри, игра в името на най-грандиозните цели, които човечеството някога е поставяло пред себе си, но Андрей повече не можеше да играе.
— Искам да изляза… — дрезгаво рече той. — Само за малко.
Думите му прозвучаха толкова тихо, че той самият едва ги дочу, но всички тутакси впериха очи в него. В залата отново се възцари тишина и козирката на фуражката, кой знае защо, повече не му пречеше и той вече можеше ясно, очи в очи, да види своите — всичките, които засега все още бяха живи.
Мрачно се беше втренчил в него, жадно смучейки цигарата си, грамадният чичо Юра с разкопчаната и развяваща се избеляла гимнастьорка; пиянски се усмихваше Селма, излегнала се в креслото с толкова вирнати крака, та чак дупето й в дантелените розови пликчета се виждаше; сериозно и разбиращо го гледаше Кенши, до него с безизразен поглед стоеше разчорленият и както винаги страшно брадясал Володка Дмитриев; а на високия старинен стол, от който току-що бе станал и тръгнал в поредната си и последна тайнствена командировка Сава Барабанов, сега тържествено седеше, гнусливо сбърчил аристократичния си гърбав нос, Боря Чистяков и сякаш беше готов да попита: „Е, защо ревеш като ранен слон?“ — всички бяха тук, най-близките му хора, най-скъпите, и всички го гледаха, всеки по свой начин, и в същото време в погледите им се долавяше нещо общо, някакво единодушно отношение към него: дали беше съчувствие, или доверие, или пък жалост — не, не беше това, но той така и не разбра какво именно се четеше в тези погледи, защото неочаквано съзря сред добре познатите и привични лица някакъв съвсем непознат човек, някакъв азиатец с жълтеникаво лице и дръпнати очи, не, не беше Уан, този беше някакъв изискан, дори елегантен азиатец, и освен това му се стори, че зад гърба на непознатия се криеше някакво съвсем малко, мръсно, дрипаво, навярно бездомно дете…