Той стана, като отмести рязко стола, тътрейки го по пода, и се извърна с гръб към всички, направи някакъв неопределен жест по посока на великия стратег, бързо излезе от залата, промушваше се между нечии рамене и кореми и разбутваше настрани някого по пътя си, и сякаш за да го успокои, някой промърмори наблизо: „Е, какво пък, правилата го допускат, нека си помисли малко, да поразмисли… Трябва само да се спрат часовниците…“
Изнемощял, облян в пот, той се измъкна на стълбищната площадка и седна направо на килима, близо до камината, от която струеше жар. Фуражката отново беше закрила очите му и той дори не се опита да разгледа що за камина е това и какви са тези хора, дето седят около нея, само почувствува с мокрото си, сякаш пребито тяло сух, зноен полъх, видя позасъхващите, но все още лепкави петна по обувките си и дочу сред уютното пращене на пламтящите цепеници как някой спокойно, с удоволствие заслушан в собствения си кадифен глас, разказва:
— … Представете си само — красавец, снажен като планина, кавалер на три ордена „Слава“, а трябва да ви кажа, че по него време не всеки можеше да притежава и трите степени на този орден, такива хора бяха дори по-малко от Героите на Съветския съюз. С една дума, прекрасен другар, отличен студент и така нататък. Ама в едно отношение, трябва да ви кажа, беше доста чудат. Случвало се е, дойде на вечеринка във вилата на синчето на някой генерал или маршал и щом всички тръгнат да се пръскат по двойки, той лекичко се измъква в преддверието, изкривява фуражката и — сбогом. Отначало си мислехме, че си има някоя постоянна изгора. Ама момчетата постоянно го срещаха на публични места — в парка „Горки“ например, по разните му там клубове — със същински бостански плашила и все с различни! Аз също го срещнах веднъж. Гледам — леле каква си е избрал! — на проскубана гарга мяза, чорапите й се усукали около кокилите, а пък намацана — страшна работа ви казвам… по онова време, между другото, от сегашната козметика и помен нямаше — момичетата си почерняха веждите едва ли не с вакса… Изобщо, както се казва, мезалианс. А той — като риба във вода. Води я нежно под ръка и нещо я лъготи там, както му е редът. Тя пък направо се топи, хем се гордее, хем се срамува — току виж напълнила гащите от удоволствие… Веднъж го хванахме натясно в ергенска компания: хайде сега признавай, що за извратен вкус имаш, не ти ли се повдига от тия п…и и как можеш да ходиш с тях, след като по тебе вехнат най-големите красавици… А трябва да ви кажа, че в нашата академия имаше педагогически факултет, едно такова привилегировано местенце, където приемаха момичета само от най-високопоставените семейства… Е, отначало се опита да се отърве от нас с разни шегички, а после се предаде и ни разказа нещо, което направо ни смая. Аз, другари, дето има една дума, всичко си имам: и красота, и ордени, и самочувствие. И аз самият, казва, си знам всичко, и колко бележчици получавам. Но веднъж ми се случи да съзра с очите си женското нещастие. През цялата война те бял ден не бяха видели, карали я бяха полугладно и се бяха трепали с най-черна мъжка работа — окаяни, грозни, дори и представа си нямаха какво значи да бъдеш красива и желана. И аз, казва, се заклех да оставя поне у няколко от тях ярки впечатления, че цял живот да имат какво да си спомнят. Така че запознавам се с някоя такава ватманка или работничка от „Сърп и чук“, или с някоя нещастна учителка, която и войната да я нямаше, пак не би могла да разчита на особено щастие, а пък сега, когато изтрепаха толкова мъже, вече изобщо нищо не се мярка на хоризонта. Прекарвам с тях две-три вечери, после изчезвам, сбогувам се естествено и лъжа, че ме изпращат в продължителна командировка или измислям нещо друго пак правдоподобно, и те си остават с този светъл спомен… Поне някаква, казва, светла искрица в живота си да имат. Не знам, казва, как биха погледнали другите на всичко това от гледна точка на високия морал, но аз имам чувството, че по този начин изпълнявам поне частица от нашият общ мъжки дълг. Разказа ни всичко това, а ние останахме със зяпнали уста. После, разбира се, взехме да спорим, но неговият разказ ни направи много силно впечатление. Впрочем скоро той изчезна някъде. Тогава мнозина от нас ей така изчезваха: заповед на командуването, а пък в армията не питат къде и защо… Повече не го видях…