И аз, помисли си Андрей. И аз повече не го видях. Две писма получихме — едното за мама, другото за мен. А после дойде съобщение за мама: „Вашият син, Сергей Михайлович Воронин, загина с чест при изпълнение на бойна задача на командуването“ Това стана в Корея. Под розовото акварелно небе на Корея, където за първи път великият стратег изпробва силите си в схватка с американския империализъм. Разигра в Корея великата си игра, а Серьожа си остана там със своя пълен комплект ордени „Слава“…
Не искам, помисли си Андрей. На искам, да участвувам в тази игра. Може би всичко трябва да бъде точно така, навярно просто не може без тази игра. Може би. Дори сигурно е така. Но аз не мога… Не умея. И да се науча дори не искам… Какво да се прави, печално си помисли той. Значи просто съм лош войник. Или по-точно, просто съм войник. Нищо повече от един войник. Който не умее да мисли и затова е длъжен сляпо да се подчинява. И не съм никакъв партньор, не съм съюзник на великия стратег, а съвсем дребничко винтче в неговата колосална машина и моето място в тази игра, която умът ми не побира, не е на масата, а до Уан, до чичо Юра, до Селма… Аз съм скромен звезден астроном със средни способности и ако успея да докажа, че съществува някаква връзка между широките двойки и потоците на Скилт, това би било за мене голямо, твърде голямо постижение. А що се отнася до великите решения и грандиозните постижения…
В този миг той си спомни, че вече не е звезден астроном, че е следовател в прокуратурата, който постигна значителен успех: с помощта на специално подготвена мрежа от агенти и специфична методика на разследването се добра до това тайнствено Червено здание и проникна в него, разкри зловещите му тайни и създаде всички предпоставки за успешното унищожаване на това злокачествено явление в нашия живот…
Като се понадигна на ръце, той се плъзна една стъпало по-надолу. Ако сега се върна на масата, вече няма да се измъкна от Зданието. То ще ме погълне. Всичко е ясно: то вече е погълнало мнозина, за което има свидетелски показания. Но работата не е само в това. Работата е там, че съм длъжен да се върна в кабинета си и да разплета това кълбо. Това е мой дълг. Ето това съм длъжен сега да направя. Всичко останало е мираж…
Той се спусна още две стъпала надолу. Трябва да се освободя от миража и да се хвана отново за работа. Тук няма нищо случайно. Тук всичко е чудесно премислено. Това е чудовищен илюзион, съграден от провокатори, които се стремят да разрушат вярата в крайната победа, да развратят понятията за морал и дълг. И никак не е случайно, че от едната страна на Зданието се намира това мръсно киносалонче, наречено „Нов илюзион“. Нов! Нищо ново няма в порнографията, а той — нов! Всичко е ясно! А от другата страна какво има? Синагога…
Той бързо-бързо запълзя надолу по стълбите и се добра до вратата, на която пишеше „Изход“. Когато вече беше сложил ръка на дръжката, бе я натиснал и преодолял съпротивата на скърцащата пружина, внезапно разбра кое бе общото в изражението на очите, устремени към него там, горе. В тях имаше укор. Те знаеха, че той няма да се върне. Той самият още и представа си нямаше за това, а те вече знаеха със сигурност…
Той се изхлузи през открехнатата врата на улицата, жадно пое огромна глътка влажен, мъглив въздух и със замряло от щастие сърце видя, че тук всичко си е както преди: надясно застиналата мъгла бе погълнала горния край на Главната улица, наляво застиналата мъгла бе погълнала долния край на Главната улица, а отсреща, на другата страна, бяха и мотоциклетът с коша, и съвсем заспалият полицай, заврял главата си под яката. „Спи като пребит шишкото — с умиление си помисли Андрей. — Умори се!“ И в този миг един вътрешен глас високо му каза: „Времето!“, и Андрей изпъшка, заплака от отчаяние, защото едва сега си спомни главното и най-страшното правило на играта. Правилото, измислено специално за такива интелигентни нищожества и чистоплътни маниаци: този, който прекъсне играта, се предава, а този, който се предава, губи всичките си фигури.
Като простена: „Недейте!“, Андрей се извърна към медната дръжка. Но вече беше късно. Сградата си отиваше. Бавно се отдръпваше в непрогледната тъма на мрачните задни дворове на синагогата и „Новия илюзион“. Отдалечаваше се пълзешком, като ясно се дочуваше как шумоли, стърже, скрибуца, подрънкват прозорците и току изскърцват таванските й греди. Една керемида се откъсна от покрива и се разби върху каменното стълбище на входа.