Клекнал и облегнат на стената, Уан бе застанал в поза на безкрайно и търпеливо очакване. Беше облечен в обичайната си ватенка, главата му бе хлътнала между раменете, така че яката на ватенката разперваше ушите му, а кръглото му гладко, неокосмено лице излъчваше спокойствие. Той дремеше.
— Ти пък какво правиш тук? — учуден го попита Андрей.
Уан отвори очи, надигна се леко и усмихнато рече:
— Арестуван съм. Чакам да ме повикат.
— Как така си арестуван? За какво?
— За саботаж — тихичко промълви Уан.
Набитият мъжага с измачкания шлифер, който дремеше до него, също отвори очи, по-точно — едното си око, защото другото бе потънало в морав оток.
— Какъв саботаж?! — смая се Андрей.
— Отклоняване от правото на труд…
— Член сто и дванайсти, параграф шести — делово поясни мъжагата с отока. — Шест месеца блатна терапия — и толкоз.
— Вие не се обаждайте — сряза го Андрей.
Мъжагата го погледна с моравия си оток, ухили се (Андрей тутакси си спомни за своята цицина на челото и я усети как пулсира) и миролюбиво изхриптя:
— Мога и да не се обаждам. Че то за какво да се обаждам, като всичко и без това е ясно?
— Никакви разговори — заплашително изрева дежурният отдалече. — Кой се е подпрял на стената? Я се изправи!
— Чакай малко — рече Андрей на Уан. — Тебе къде те викат? Тук ли? — той посочи вратата на двадесет и втора стая, като се мъчеше да си спомни чий е този кабинет.
— Точно така — с готовност потвърди мъжагата прегракнало. — За двайсет и втора сме. Час и половина вече подпираме стената.
— Чакай малко — отново каза Андрей на Уан и бутна вратата.
Зад бюрото тържествено седеше Хайнрих Румер — младши следовател и личен телохранител на Фридрих Гайгер, бивш боксьор от средна категория и мюнхенски букмейкър. Андрей попита: „Може ли за момент?“, но Румер не отвърна. Беше много зает. Рисуваше нещо на голям лист ватманова хартия, като наклоняваше звероподобната си физиономия със сплескания нос ту към едното, ту към другото рамо, охкаше и дори от време на време простенваше от напрежение. Андрей затвори вратата зад себе си и се приближи до бюрото. Румер копираше порнографска картичка. Ватмановата хартия и картичката бяха разчертани на квадратчета. Работата беше още в началния си стадий, на листа бяха нанесени само общите контури. Предстоеше му титаничен труд.
— С какво се занимаваш в работно време бе, говедо? — скара му се Андрей.
Румер се стресна и вдигна очи.
— А, ти ли си… — промърмори той с явно облекчение. — Какво искаш?
— Така работиш значи? — рече с огорчение Андрей. — Хората там те чакат, а ти…
— Кой ме чака? — трепна Румер. — Къде?
— Твоите подследствени те чакат!
— А-а… Че какво от това?
— Нищо — злобно каза Андрей. Сигурно трябваше да накара този тип да се засрами, да напомни на този див звяр, че Фриц е гарантирал за него, че е заложил честното си име за този мързелив кретен, за този брутален дръвник, но Андрей почувствува, че сега това ще е непосилно за него.
— Кой те светна така по челото? — с професионален интерес попита Румер, като разглеждаше цицината на Андрей. — Я как те е разкрасил, екстра удар…
— Не е важно. Виж за какво съм дошъл: делото на Уан Лихун при тебе ли е? — нетърпеливо попита Андрей.
— На Уан Лихун ли? — Румер престана да разглежда цицината и замислено пъхна пръст в дясната си ноздра. — А какво е станало? — предпазливо попита той.
— При тебе ли е или не?
— А защо питаш?
— Защото седи отвън, пред вратата ти, и чака, докато ти тука се занимаваш с тази свинщина?
— Че защо да е свинщина? — обиди се Румер. — Я погледни какви цици има само! Ох-ох-ох! А?
Андрей с отвращение побутна снимката настрана.
— Извади веднага делото — настоя той.
— Какво дело?
— Дай тука делото на Уан Лихун!
— Абе няма при мене такова дело! — разсърди се Румер. Той издърпа средното чекмедже на бюрото си и погледна в него. Андрей също надникна вътре. То наистина беше празно.
— Къде са ти делата изобщо? — попита Андрей, като едва се сдържаше.
— Ти какво искаш бе? — агресивно се нахвърли Румер. — Да не си ми началник.
Андрей решително вдигна телефонната слушалка. В свинските очички на Румер се мерна тревога.
— Чакай — каза той и припряно сложи огромната си лапа върху телефонния апарат. — Ти къде… такова? Защо?