Ето, сега вече ще се живее. Сега — в смисъл всеки момент. Не съвсем веднага, защото какво е една голяма нова къща, но празна?
Не беше огромен проблем да се изкара и спести за тези хладилници, телевизори и мокети, които човечеството тъй бързо изобретяваше, за да не може после да се откопчи от тях. Сините сливи вирееха по тези хълмове, както бяха вирели през вековете, хлябът си беше хляб.
Обрешко докосваше своята вечна химера така, както човек докосва опашката на дълго изчаквана и дебната риба в тъмния подмол — тогава се появи този закон за собствеността на гражданите. Синът и дъщерята не бяха се женили (те имаха толкова работа!) и Обрешко не беше прехвърлил етажите им на техните имена — щеше да направи това за всеки на сватбата му. Изборът беше ужасен и невъзможен, но жена му се разболя някак душевно и не искаше никъде да живее освен във вилата, на лозето. Впрочем така казаха и всичките лекари, при които Обрешко я води.
Градският съвет продаде къщата по реда и в съгласие със закона — вътре се настаниха някакви преселници-младоци-нехраиимайковци, та по цели нощи кварталът се тресеше от диско дивашките ритми.
Обрешко се установи в лозето при жена си и на следната година половината го изкорени. С парите от къщата (чрез Съвета и по цените на закона те не бяха кой знае колко) построи голяма дълга сграда и я напълни с прасета.
Тъкмо тогава се срещнахме с него. Бях отишъл да видя тези петстотин квадратни метра земя, която ми се полагаше от бащинията — толкова отдавна се каня да запазя в родния край нещичко от дългите спомени на рода. Мечтал съм за това, чертал съм си, разбира се, виждал съм като жива една спретната виличка там — денем огряна от слънцето, нощем в нежния мустакат мрак на дедите ми и в топлите, приказни сънени скути на бабите.
Обрешко не ме позна, докато не му казах кой съм и на кого съм, но веднага след това се разприказва. От него самия разбрах как за някоя и друга година само човек с гледане на свине може голяма къща да дигне, как за това никога не е късно и въобще друго какво да се прави? Повтарях: „Разбира се“, клатех глава и дълго го слушах.
После огледах моето място, харесах го много, естествено — тук бяха минали детските ми години. Жена ми мълчеше както обикновено и чакаше — както обикновено — да тръгваме. Дори не я питах този път защо така бърза — вонята от свинарника можеше всекиго да пропъди.
На раздяла с Обрешко си казахме колко ще бъде хубаво да сме съседи, той ме покани не само тук, но и в Дряново — след някоя друга година — в следващата си, къща. Аз се засмях, но той беше съвършено сериозен и ми подаде ръка за довиждане.
Изпуших една цигара на слънце — в средата на късчето бащиния.
— Гледай колко сини сливи имаме — казах на жена ми. — Това е прочутата караджейка, която никога не червясва. Тези пък са за ошав незаменими.
Тя си държеше носа и ме гледаше мълчаливо.
— И очите ти са като сини сливи — казах.
Тя се опита да въздъхне, но това изглежда е трудно, когато човек си е стиснал ноздрите в ръка.
Опита се, както толкова вече години, да ми говори с очите си.
С тези сини сливи, които обядвам, обядвам, снишен зад моя тезгях…