— Пак спорим за дреболии. Дали това е клонинг на Ани, или не, няма значение. Въпросът тук е защо стреля по нас. И кой го е въоръжил със сребро. Което няма как да узнаем, понеже ти, драга, първо стреляш, после питаш!
— Тя стреля първа, мъжки. По Ачо. Забрави ли?
— Чакайте, замълчете! — казвам. — Там горе имаше още някой.
Вкупом тръгваме нагоре. Зад скалите по склона растат на туфички черни бодливи храсти с жълтеникави листа. Прекалено рехави, за да се скрие някой между тях, дори и да искаше. А съществото, излъчващо болка, явно не искаше, защото наближавайки, го чуваме да стене — немощно и протяжно като пребито псе.
Мъж. Много млад, много едър и много рус. По гъстата чернилка, която се процежда през сключените на корема му пръсти, разбираме, че е един от нас. Докато го обкръжаваме, изразът на болка и яд по лицето му се сменя с гримаса на ужас. В случая Апостол е най-съобразителен: коленичи до него, притиска върха на единия палец към острата част на амулета си и му показва тъмната капчица:
— Твои братя сме. Какво се е случило с тебе?
Ужасът се променя в бяс, треперенето — в конвулсии, стоновете — във вой:
— Какво ли?! Какво ли, а!... Каквото с всичките три дузини, брат ми!... А, извинявай — само с мъжкарите! Женските ги ловят с мрежи от сребърна тел... Малките копеленца с празните главички. Бяха в засада при капището — цял взвод девойчета. Убихме няколко... Човеци са и всичките са еднакви. Клонинги!
Млъква замалко, после изригва вулкан от мръсни псувни. Само от начина, по който ругае, мога да разбера, че умира.
— От километри личи, че е работа на военните. Мръсните гадове са си устроили хайка за вълци!... Сигурно някой кретен с пагони бленува за Първа върколашка армия! Недоумявам обаче закакво са им притрябвали женските без поне един мъжкар. Трябва да пощадят поне един, нали? Може и да си ти, брат ми...
Следва ново прекъсване, вече не за псувни, а за нечленоразделен хленч. На базата на опита си смея да прогнозирам, че ще агонизира дълго.
— Във всеки случай имат сред нас съучастник... Един от нас ни е предал... Онзи, който е прелял капището с вълча кръв, за да ни събере... И понеже... оброкът не е... кръв на никой от тия три дузини... значи е от вашата дузина... трябва да е... един от вашата глутница...
Спира, за да повърне малко кръв. Анета допира оръжието си в слепоочието му и стреля, след това студено изхриптява на Апостол:
— Ето това беше милосърдие, отче. Истинско вълче милосърдие.
В настъпилата напрегната тишина долавям ясно шум от хеликоптер. Изтичвам назад и се изкачвам пак на скалите. Махам на другите да се приближат и посочвам надолу. В подножието на хълма, като огромни бръмбари пълзят три... не, четири метални чудовища. Мога да ги разпозная оттук — суперманеврени БТР-2022. Капанът за вълци бе щракнал — обкръжаваха ни...
***
Бързай, бързай...
Меко потъват лапите и пръскат назад пясъка — по-бял и по-ситен от захар. На брега на река Сребърна вълчицата спира рязко и вкопава нозе. Като да се бои да влезе в чистата вода.
„Що ти е, Света майко?“ — мисли загрижено Господаря.
„Ох, нищо ми не е. Ала тая река... Всякой път, като я минавам, повече ври и кипи.“
Вдига той остър вълчи взор и реката цяла оглежда — широка и кротка, чак до отсрещния бряг, само в средата й дребни вълни се надбягват, сякаш заспала е река Сребърна, а челото си насън бърчи.
„Нищо не видя...“
„Ела!“
Леко нагазва Бялата вълчица и към дълбокото плува. Сподиря я той, но щом ноктите му спират да драскат дъното и потапя муцуна, глухо ръмжи и от студ, и от почуда.
Дивни рибки се носят на рояци под водата — телата им тънички като на змиорка и люспести, а главите момински. Трепкат с опашки и размятат зелени коси — десетки, стотици, безброй...
„Не спирай и не отговаряй!“ — заповядва строго вълчицата.
Лесно е да се рече, трудно — да се изпълни. Момите се вият край него, оплитат коси в лапите му, дърпат го. Една доближава главата му и го поглежда право в очите. Сетне му проговаря с човешки глас:
„Тебе те помня, вълчи пастирю. А помниш ли ти Еленово езеро? Колчем от там си минувал, все ще спреш, коня си да напоиш. На брега в сенките ще полегнеш, глава ще подпреш на лакет, че ще речеш: Ех, има ли хубост такава другаде, както кога се небото в тиха вода оглежда?“
„И аз те зная! — провира се пред него друга и коси разтърсва. — Аз съм на река Ливадица стопанка. Оная река, до пещерите, помниш ли? Колко си газил в тинята и колко мряна си ловил!“
„Спомни си Невестин извор! — вика го трета и увива косата си в шията му, да я погледне. — Кога на невестите много дотегнеше, тамо за вода идеха, че е далечко от село. Че могат, дорде се вода наточи, ръце в пазвата си да скрият и горко да си поплачат за моминство... Помня те, вълчи пастирю, помни ме и ти!“