„Ами Белица река мигар не помниш?...“
„Ами Мълчани извор, де ходеше нощем? Аз съм му стопанката, аз!“
„Не те познавам!... Не те знам кой си!... Помни, че има река Морна!“
„Езеро Ледно, помежду двата хълма... Помни го!“
Напряга сили Господаря, колкото има, къса косите уплетени, тъничките опашки блъска, очи притваря и глава нагоре извива — да не вижда, да не чува. Изплува отвъд и ядно разтърсва дългата сребърна козина, сякаш да се отърве. После като човек се възправя, дъх поема и тежко издиша.
Светата майка стои до него. Сега е още по-млада — нежна, крехка девойка, с румени бузи и дълга бяла плитка през рамото.
„Кои са те, Света майко?“
„Стопанки — мълви с тихо гласче девойката, вдига прозрачната си ръка и изтрива потта от челото му. — Кога пресъхнат водите им, идат в река Сребърна. А кога пресъхне и споменът, умират.“
Посяга към гърлото си Господаря, като че тъкмо сега се дави...
***
— Каква заповед?!... Откъде отгоре, колко отгоре, по дяволите?!... Аз съм Александър Найденов и животът ми е в опасност, а на тебе работата ти е да ме опазиш, твойта мама, не може да не се намесиш!
— Лейтенантчето от охраната не ти е виновно, мъжки. Ти също гласува Закона за извънредните правомощия на военните в мирно време...
— Да се обадя в полицията ли?! Аз съм полицията, копеле, дай ми началника си!... Как така не?! Кажи му, че го търси Тони, Тони Найденов от школата за...
— Три дузини... Избили са три дузини!
Местя камерата от едно разярено лице към друго. Анелия стиска юмручета пред устата си, изглежда, сякаш всеки миг ще заплаче от яд. Анета стои със скръстени ръце и с желязно спокойствие чака да свършат. Аспарух е разгънал лаптопа на коленете си, хапе устни и отчаяно опитва да се свърже с някого. Най-после успява — на монитора изплува познато брадясало лице, една от мутрите, които дебнеха пред асансьора в болницата. Бесния кресва така, че закрепеното пред устата му микрофонче потреперва:
— Какво става бе, Боре? Защо никой не ми отговаря? Спите ли, какво?
— Ами тя работата заспа, бос — отговаря Борето шепнешком и някак гузно. — Тука гъмжи от пагонетки, в другия офис — също. Спецчасти... Арестуват наред и биля не казват защо... Някой нещо се е издънил, бос, ама не мога да разбера...
— Зарежи ги, зарежи това! Тука стана горещо. Събирай момчетата, Боре, и вземи хеликоптера, трябвате ми веднага!
— Не знам, бос, не знам дали ще...
Някой прекъсна връзката.
Апостол приближава решително и грабва лаптопа. Без да се крие, започва да набира някакъв номер. Успявам да проследя точно движенията на пръстите му. Трябва да съм не журналистка, а суха кратунка, за да не разпозная този номер — една от личните линии на президента на Републиката.
На монитора се появява искане за код. Апостол въвежда цифрите. След няколко секунди на екрана започва да мига надпис: „Кодът Ви е разпознат. Апостол Найденов: повикване за президента“. Мига около минута, преди да се смени със скучни сиви букви: „Повикването неуважено. Достъпът е отказан“.
С ядно блъскане по клавиатурата той повтаря цялата процедура. Този път буквите са яркочервени: „Кодът Ви е невалиден!“. Апостол се изправя рязко и разбива лаптопа в камъните...
— Е, братчета и сестричета! — изрича сухо Атанас в настъпилата отрезвителна тишина. — Сега всеки — за кожата си...
Навежда се и откопчава ластичния ремък от бедрото си. Познала съм — на него е закрепен пистолет.
За броени минути сред глутницата се разгаря кавга:
— Всеки от нас има някакво оръжие...
— Те са здраво бронирани, Тони!
— Ако се целим в гърлото и сме точни като Ани...
— Ние не сме командоси, Наско!
— Ние сме вълци, по дяволите! Ако действаме бързо и хитро, ако си изработим план...
— Като го споменаваш, Сашо, та се сещам — нощес ще е пълнолуние! Наистина ще сме вълци! И каква хитрост тогава, какви планове, като едва ще се владееш?
— Млъквай, Авраме!...
Аврам е напълно прав — по пълнолуние вълчето в нас надделява. Разумът, хладната пресметливост, самоконтролът отстъпват пред инстинктите.
— Закакво спорите, мъжки? Нямате избор. Те избиват всички мъжкари.
— Ти си ялова, миличка! — съска Анелия с неутолима злоба. — И да те пощадят сега, ще те убият после, като разберат.
Анета се прави, че не я чува, но Александър кипва:
— Зарежи това, Нели! А ти откъде знаеш какво се канят да правят с женските? Може да е по-лошо от смърт! Сега трябва да сме единни!... Ани, от нас само ти имаш боен опит. Ще разчитаме на тебе да ни измъкнеш, сладурче.
— Да ви измъкна? Накъде, мъжки? Нима не го чуваш?