О, права е, по дяволите! С настъпването на нощта призивният вой от капището постепенно добиваше оная неумолима сила, която притегля космичните тела. Не можех да избягам, не бях способна, не си и помислях, че ще отстъпя назад...
***
Стъпка по стъпка...
„И помни, брате мой — нарежда му тя. — Никому тука не казвай къде и за що си тръгнал!“
Чудно-омайно е в Среброгорие. По-бяла и по-нежна от сняг се сипе шумата над главите им, едва покрива тревата, с розово-сини цветчета изпъстрена, като мраморни жилки. Дърветата са нарядко, но тъй високи и мощностволи, сякаш невидим дворец подпират с короните си. Редом растат борове с бистра като сълза смола, криви дъбове с бисерни желъди, белокори брези и тополи тънки, със сребърен бръшлян повити. Под всякое дърво чисто изворче блика, шепти и мами, росни капчици са осеяли всяко стръкче, блещукат с меко сияние. Сякаш всичко е живо в тая гора и се радва.
Бавно, тихо, леко. Като две неми сенки пристъпват Господаря и девойката в меката шума. Напусто! Рог протръбява тревожно и бяг на копита надвива горския шепот. Дванайсет сури елена изстъпват на пътя им, дванайсет чифта жълти очи се впиват в лицата им, дванайсет юди, стражи на Среброгорие, вдигат сребърни лъкове.
Не посяга към меча си Господаря, ръце на гърди кръстосва и кима важно:
„Добра среща, Видо посестримо. Добра и на вас, сестрици.“
Сепва се Вида юда и отпуска лъка си:
„Познах те — ти си Господаря на вълците. Добре дошъл си, но защо идеш неканен и защо Светата майка ни водиш?“
Умисля се тежко той, преди да отвърне. Никак не му се нрави да лъже... Горди са юдите и чест юнашка имат, мигар оттук и навеки ще го зоват измамник? Дълго живя той на Белия свят, дето подлост и злоба са непознати никому, дето всеки всекиму е другар и брат... Свято място е Среброгорие — с хубостта си душата да просветли и покой да дари.
Вдига глава Господаря и високо изрича:
„Не ида при вас, оттука е пътят ми. На човешката земя се връщам. Закрила чака от мене народът ми!“
Рой стрели към него политат, а той не шавва. Че нали е на Княза орисник и е от живо сребро длаката му! Сребро със сребро се не бие.
Грозно вие Вида юда, разтреперват се дебелите дънери:
„Не ще преминеш! Не ще те пусна! Как на човеците долни закрила ще даваш, как? А земята им кой от тях ще опази? Всичките живи твари убиха и изкормиха, горите посякоха, реките погубиха, изворите целебни разровиха и запушиха с кал! От що ще ги пазиш? Людоеди! Кога погинат, кога се докрай изядат, хоро ще извия от радост!“
Кърши ръце Вида юда и сълзи на яд проронва. А Господаря мълчи. Най-подире изтегля меча си, забива го пред нозете си и десницата си над него полага:
„Дълг имам, Видо посестримо, оброк ми е сторен. Зная що ти е. Насън виждам същото и насън плача. Почернена е земята човешка, страшна е, а людете от вампири са по-лоши. Но кога надежда от нас просят, кога лъч светлинка от Белия свят търсят, мигар да им я откажем? Не е погинало още докрай доброто в сърцата им, щом помнят и се надяват. Вяра имам. И чест имам — дълговете да плащам. За другото, ако щеш, съди ме. Макар че една е мъката ни...“
Подпира се Господаря на меча си, изпъва шия към сребристите корони и жална песен подема:
Ой, соколе, мой соколе,
га ми хворкаш нависочко,
нели найде студна вода,
жарки устни да наквася?
Ой, стопане, мой стопане,
нависочко, през три ворха,
нийде нема студна вода —
ни росица, ни речица.
Ой, соколе, мой соколе,
га ми гледаш надалечко,
нели видиш бело жито,
сухо гърло да нахраня?
Ой, стопане, мой стопане,
надалечко през три царства,
нийде нема бело жито,
чорна, гробна е земьона...
Слизат от сурите си елени юдите, улавят се за ръце, заприпяват му стройно и заситнят край него. Така дълбока и горчива е мъката на Господаря: трябва с песен да се излее, трябва с хоро да се почете...
***
Тичаме нагоре към върха. Анелия има най-остро обоняние, тя води. Като вълчица е също толкова нежна и грациозна, както и като жена. С къса и много светла козина. На гърба й е закрепена чантата й — когато захвърлихме дрехите си, отказа да се раздели с нея. Аз също задържах камерата, само я пристегнах на врата си, за да не я ударя случайно някъде. Включена е на запис. Тичам точно зад нея и дебна с четири очи — когато съм вълк, съм още по-наблюдателна.
Мракът между залеза на слънцето и изгрева на луната е нашият шанс. Заложили сме на сетивата, инстинктите, бързината и вълчата сила. Нямахме избор: човеците се бият, за да победят, вълците — за да оцелеят. До изгрева на пълната луна трябваше да оцелеем и да стигнем до капището. После — никой не знае. Предимството да си вълк е, че не разсъждаваш над невъзможни казуси и не осъзнаваш безизходицата. Просто тичаме под прикритието на сенките...