Трети в групата ни е Асен. Като вълк е почти двойно по-едър, отколкото като човек, вероятно на това дължи апетита си. Въпреки това не изглежда тромав, а по-скоро жилав — тялото му излъчва безгранична издръжливост. Андрей е последен, чувам тупкането на металния му бокс. Глупакът не се съгласи да го хвърли. Тичаме право нагоре по пътя, по който бяхме тръгнали от подножието. Другата четворка — Александър, Антон, Атанас и Апостол — ще атакува върха заобиколно, откъм северния склон. Анета поведе на юг Аспарух и Аврам, идеята да се разделим на малки групички беше нейна.
„Ето ги! — отеква в съзнанието ми тревожният вик на Анелия. Заковаваме на място. — Точно пред нас. Петима.“
„Аз и Бенджи наляво, ти, Андро, с Нели надясно“ — разпределя ни Асен.
Бавно, много бавно, с меки лапи в дълбоката прах — по-тихи сме и от сенките... Поврага идиота и металния му бокс! Освен че топурка, явно му пречи и да стъпва внимателно. Чувам остро звънтене от удар на метал в камък и нервно тупване встрани. После още едно, вече съвсем непредпазливо — губеше контрол.
— Насам! — заповядва глухо момичешки глас.
Точно покрай нас пробягват — впрягам цялата си воля, за да устоя на инстинкта за скок върху бягаща твар. Асен се притиска към мен — тялото му неудържимо трепери. Малко по-късно ми се налага също да потърся опората му, защото хълмът се оглася от дивия вой на уловен вълк. Андрей. Да му се притечем на помощ, ще е чисто самоубийство. Толкова е наблизо! Слухът ми долавя всеки шум от схватката: тежки удари от ръкопашен бой и девичи възгласи. Неуверен глас, познато мънкане:
— Да знаете, че съм особено потентен...
Тъп звук от единичен изстрел в упор. И краткотрайна, но смазваща болка на агония, пронизала мислите и телата ни.
Трябват ни няколко минути, за да се овладеем. Анелия се връща при нас, настръхнала цялата като таралеж. Хукваме отново нагоре...
Някъде на север от нас започва престрелка. Доминиращи пистолетни изстрели — Антон и Атанас. Дано имат късмет. Анелия ускорява темпото. Долавям, че губи контрол. И предпазливост. Дори съзнанието й е трудно за достъп, побесняващо.
„Внимавай, Нели!...“ — изкрещявам мислено.
Твърде късно. Почти връхлитаме самотен враг, навярно изостанал от групата зад нас. Вдига оръжието и стреля на сляпо. Анелия светкавично отскача встрани, но моите реакции и в двата ми облика винаги са били по-бавни. Куршум се забива в лявото ми рамо, болката е ужасяваща, чак се претърколвам няколко пъти. И това ми спасява живота, защото врагът продължава да стреля в тъмното по мен.
За разлика от него аз виждам добре и нощем. Виждам ясно как с един скок Асен впива челюсти в гърлото му. Докато рухва обаче, бронираното чудовище продължава да стреля. Многократно, в корема и хълбоците на огромния вълк.
Налага ми се да затворя съзнанието си, защото болката, която излъчва Асен, е непоносима. Напрягам се, за да продължа нагоре. Анелия е някъде доста напред. Не мога да тичам на три лапи, а и куршумът сякаш яде костта ми отвътре. Трансформирам се в човек, стисвам зъби, поне да не викам, и продължавам. Дори и да искам, не мога да спра. Капището ще ме тегли, докато имам и капка сили...
— Раниха ли те, Бенджи?
Шепотът на Анелия е много тих, едва доловим, идва откъм някакъв заслон. Повличам крак натам. Мястото е плитка полупещера между скалите.
— Капището е съвсем наблизо. Реших да спра и да ти помогна...
Облягам се на камъка и се свличам. По него остава черна диря. Анелия вади от чантата си малка лампичка и я включва над мен. После отваря кутийка с медицински инструменти. Всичките блестят. Сребърни.
— Трябва да извадим куршума и да зашием раната — шепне ми нежно тя с привичното за лекарите множествено число. — Ще трябва да стискаме зъби и да търпим.
Кимвам. Тя поставя за удобство кутийката на коленете ми. Погледът ми попада на дълъг и тънък скалпел. Веднага разбирам, че точно с такова фино оръжие са били направени разрезите по майка. „Капището е съвсем наблизо“! Повдига ми се.
— Нели... Майка казвала ли ти е какво ще се случи на капището тая нощ?
— Да, каза ми. Майка ми довери всичко — отговаря тя и в очите й пламва някакво безумно ликуване. — Ще се завърне Господаря на вълците.
Заявява тази нелепост така уверено, че въпреки болката успявам да се усмихна. Обаче нямам време да разсъждавам, защото Анелия взема заострени щипки и ме потапя в половинминутен ад, докато бърка и вади куршума. Закратко губя съзнание и така си изпросвам няколко здрави плесници.
— Раменната кост е раздробена. Май няма да се възстанови...