Бърка пак с някаква пинсета и хъмка утвърдително с изкривена уста. После ме оставя да се посъвзема и пита:
— Искаш ли упойка?
Отново кимвам, без да се замисля и за миг — така жестоко съм прехапала устната си, че не съм в състояние да говоря. Тя счупва ампула, пълна с течност, подобна на живак, напълва една спринцовка и закрепя на върха й сребърна игла. Замахва да я забие във вената ми, но нещо тежко я перва и я отхвърля към дъното на заслона. Нежната й фигура тупва в скалата като парцалена кукла.
— Не вярвах, че си толкова глупава, мъжки — да позволиш да ти бие инжекция спец по евтаназията!
На слабата светлина на лампичката Анета изглежда по-висока и плещеста. Държи „Лам“-а си отпуснат до бедрото — явно с него бе пернала Анелия. Свирепо съскане:
— Идиотка! Това беше само приспивателно!
— Може би, мъжки, а може би не. Може би само си приспала майка, преди да я нарежеш, за да източиш кръвта й.
Чувам гласовете им отдалече и се взирам безучастно в кутията. На дъното, под инструментите, забелязвам няколко чисти превръзки. Измъквам ги и се опитвам да ги омотая около рамото си, за да спра поне кървенето. Пристягам колкото мога около счупената кост — лявата ми ръка бездруго е подута и напълно изтръпнала, в букет от непознати усещания.
— Господаря ще си дойде — казва меко Анелия от дъното на заслона. — Ще се върне, за да сложи началото на нов род, нова раса, нова кръв. Чиста вълча кръв! Неразмътена от човешка мръсотия!
Стягам и последната превръзка и се отпускам с гръб до скалата. Поолеква ми. Вече мога да следя какво става пред мен и кой какви ги плещи. Камерата работи...
— С всяко поколение човешкият примес надделява. И се множат уроди! Като си помисля само кои са мои млечни братя и сестри, и ми се гади! Жалка шайка негодници...
Изправя се и започва да се мята, да кърши ръце. По устата й избива пяна, а очите й се подбелват. Пълнолунието! По пълнолуние всеки е себе си и не успява да се сдържи да говори истината:
— Даже майка беше родена човек! Откърмила е отрепки! Малоумника Андро, който не можеше да скърпи едно изречение, без да се изпоти, или пък неврастеника Асен, когото пенсионираха като психо! Сашо с комплексите му да властва и Апостол, който от мързел стана проповедник и превърна нищоправенето в религия! Или Аврам — пияница и търгаш на дрога... Или Аспарух — как мислиш, защо му викат Бесния?... Ти си инвалид, а тя — тая, припадничавата с крехките нерви, — вече и тя!
Пръстът, сочещ към мен, неудържимо трепери, а изразът на лицето й в този миг, запечатан от камерата ми, може да се показва на децата като нагледно средство, обясняващо думата „злоба“. Не знам дали е искала да ми помогне, или да ме приспи завинаги, но най-чудното е, че ми е жал за нея...
— Не забравяй себе си, мъжки. Ти си луда. Уби родната си майка.
Анета стои насреща й с желязно спокойствие. Наклонила е леко глава настрани, сякаш да чува по-добре. Гласът й е равен, изразът — невъзмутим, в очите й, тъмножълти в сумрака, горят онези зловещи пламъчета. Иска ми се да извикам на Анелия да млъкне, винаги съм успявала да я накарам да замълчи, но езикът ми не се обръща, странно надебелял...
— Бесни до един! Болни от човешки бяс... Вечно вкопчени за гушите, разкъсваме се помежду си! Идиотът Тони... стана ми съучастник, беше готов на всичко, за да пипне Бесния! И защо? Само защото го мрази! Ти, кучко, защо стреляш със сребро, а? Защо всичките са въоръжени със сребро? Дойдохме тук, готови да се избием помежду си! Да се изядем като бесни кучета, да се разкъсаме!... Убих майка, признавам. И прелях с кръвта й капището. Господаря ще сложи край на човешкия бяс, ще сложи край на тази болест, край, край, край...
— Изслушах те. Чух достатъчно, мъжки. Предвид екстремната ситуация и дадените ми от законите на Република България правомощия, мога да определя присъдата ти. Анелия Найденова, ти се призна за виновна в...
— Неблагодарна кучка! Съших те от купчина месо! Дължиш ми мръсния си животец!
— Не — изхриптява студено Анета. После тръсва глава, сякаш се отказва от нещо, и вдишва рязко: — Ти изпълни лекарския си дълг. Както и аз изпълнявам своя.
Вдига оръжието си и изпразва почти цял пълнител в крехкото тяло на Нели. После все така спокойно се извръща към мен и по устните й пробягва усмивка:
— Казах ти, Бенджи, нали? Обещах ти да отмъстя за майка.
Осъзнавам, че за пръв път, откакто се намерихме, ме нарича по име, вместо с онзи безличен войнишки жаргон. Лошо ми е. Много лошо, никога преди не съм се чувствала толкова зле...
Към заслона приближават тежки отмерени крачки. Една дебело бронирана малка „Ани“ идва при нас, сваля шлема си, изпъва телце и докладва на Анета: