След като пагонетките знаят за нас, най-доброто решение е да узнаят и всички останали. Ще има кратка истерия и бум в инцидентите със самоделно оръжие сред цивилните граждани. Ще се наложи да посещавам благотворителни балове. И приюти за сираци. Да твърдя просълзена, че не ям човешко месо, въобще никакво месо, само протеинови таблетки на растителна основа. И непременно ще си наема частна охрана...
Може би правя грешка. Може би предавам държавните интереси и националната сигурност. Не знам. Знам само, че не мога да предам себе си. Нито вълчата раса. Не мога да позволя на психопати с пагони да впрегнат магията на вълчето мляко в серийно производство на машини за убиване. Дори чудовищата си имаме праг на чудовищност...
Не мога да заспя. След екзалтацията, която ме беше обзела долу, при капището, сега ме притиска тежко чувство на обреченост. И не само защото Анета бе сложила точка в естествения цикъл на поколенията ни. И не само защото наистина сме болни от човешки бяс. А защото за първи път се замислям коя съм и какво искам. „Ако искаш да узнаеш кой си, не е нужно да се взираш в себе си, трябва просто да се огледаш...“
Оглеждам се. В черното небе над мен студено и нямо трепкат съзвездията. По черната земя под мен безучастно и равномерно трептят светлинките на градчета. Вълшебно е. И далечно.
Животът е толкова красив само когато ти намига от разстояние.
***
Насред капището се е възправил Момчил юнак. Грозно гледа наоколо и тежка почуда го обзема...
Що става на святото вълче оброчище?
Целият хълм е осеян с телата мъртви на вълци и люде — и едните, и другите са все от народа му. Мигар е истина? Мигар човеци и вълци са се обърнали едни срещу други и са се хванали за гушите?
Над главата му железни птици прелитат, край него чудни твари притичват, а никой няма очи да го види и да го познае. Няма го оня, що му беше оброк сторил. За людете край капището той е самотен мъж с бяла риза и свилен плащ. Неколцина насочват към него странните си оръжия и стрелят. Със сребро стрелят братоубийците, но сребро със сребро се не бие...
Защо го повикаха? Нима не за да им даде надежда, помощ, закрила; нима не за да ги сбере и поведе на бран...
Морно присяда Момчил юнак на белите камъни и глава към бял месечко вдига. Гледа го укорно — ех, ти! — уж всичко виждаш, а защо ми не каза?... Що да сторя сега и де да ида?...
Че склопява очи Момчил юнак, длан на коляно подпира, дъх поема и песен захваща с всичката горест, що пълни сърцето му:
Знаеш ли, горо, помниш ли,
колко съм през теб минувал?...
Сетне млъква и притаява душа, да чуе отговор. Да удари ехото по върхарите, да разтърси високите борове, ята подплашени птици да вдигне, по долчинките да ечи, че да подеме гората цялата песента му... Но нищо не чува — глуха е планината му за песен и няма е.
Безпаметна.
Варна, май 2003 г.
Обратно към:
[
Йоан Владимир
][
СЛОВОТО
]
© Ангелина Иванова Илиева. Всички права запазени!
© 1999-2013,
Словото.
WEB програмиране - ©
Пламен Барух