Онзи, който се е облегнал на стола му с ръце в джобовете, трябва да е Антон — целият му вид крещи за суперченге. Дежурен на първа страница на таблоидите и любимец на населието с изявления тип „тяхната мамица тарикатска“, май успя да оглави някаква регионална дирекция на полицията. Логично хвърлям поглед към най-отдалечения от бюрото ъгъл на кабинета — мъжът на фотьойла е кръстосал крака, за да изложи на показ обувки за няколко хиляди долара. Сив костюм върху небрежно разкопчана риза без вратовръзка — удобни и дискретни, но гарантирано струващи цяло състояние. Не съм го виждала много отдавна, но по дрехите и по демонстративното пренебрежение към ченгето не ми е трудно да отгатна: Аспарух Найденов-Бесния. Обзалагам се, че двете мутри, дето се въртяха пред асансьора и ме гледаха подозрително, са гавазите му.
Доста по-ярко, но и далеч по-евтино е оперението на мъжа, облегнат на стената вдясно от фотьойла. Главозамайващо красивото лице, засенчено от пищен перчем, се усмихва съблазнително и от кориците на повечето лъскави списания, и от един куп телевизионни сериали. Ангел Найденов, сексидол на глупачките на възраст от осем до осемдесет, ми се е ухилил така, че мога да преброя зъбите му — никоя кинозвезда, колкото и да е прочута, не пропуска да се лигави пред журналисти. И още един ухилен тип в компанията, но от неговата мазна усмивка леко ми се гади: последния път, когато се видях с Апостол, заминаваше за Рила, за да основе там религиозна секта. Старае се с всички сили да гледа благо — тръпки да те побият...
В мъжа, зяпащ разсеяно висяща на стената цветна рисунка на човешки скелет, разпознавам Асен — изглежда ми неестествено състарен и едва ли не прегърбен. Така и не стана ясно защо шефовете на авиокомпанията му го приземиха и пенсионираха толкова набързо, но безделието май не му се отразява добре. Пределно ясно ми е обаче защо Аврам си остана несретник — още навремето пиеше здраво, а съдейки по мътния блясък в очите му, вече е минал на дрога.
Последните двама мъже съм заварила седнали един срещу друг на масата за прегледи, с по една ръка, подпряна на лакът в положение за канадска борба. На Андрей това си му е занаятът — трудно се броят титлите му, спечелени във всевъзможни шампионати по кеч. А колкото и да е невероятно, Атанас е по-едър и по-широкоплещест и предвид кривата усмивка на Андро — успял е да го катурне. Очевидно опъването на жили по строежите из Северна Африка калява мускулите по-добре от бодибилдинг.
Едва накрая спирам поглед на двете жени. От самото начало най-много ме притесняваше срещата с тях и сега усещам откъм тях наситено напрежение.
— Здравей, Бенджи — усмихва ми се Анелия, веднага щом очите ни се срещат.
Гласът й е топъл, нежен, майчински. Сивите й очи излъчват загриженост. Навярно с този глас и с тази усмивка посреща пациентите си. Кучка. Славата й на гениален медик и блестящ хирург бе прекършена от скандал за широко прилагане на евтаназия сред по-осакатените й болни. Сред не чак толкова сакатите — също. Твърдеше се дори, че била склонна да постави смъртоносната инжекция и на пациент, изгубил малкия пръст на крака си.
— Крайно време беше да се домъкнеш!
Този глас е толкова пресипнал, че наподобява хъркане. Анета. Моята Анета. Примижавам, за да огледам по-добре дребното гологлаво създание, в което се е превърнала любимата ми сестричка. Хващам се за едничкото, което се надявам да е останало непроменено — жълто-зелените й очи — като удавник за сламка. Грешка. Гледат все така остро и втренчено, но зад тях е пусто и зловещо като бойните полета на Мала Азия.
До дванайсетата си година двете бяхме особено близки. После тя — напук на дребната си фигура, мълчаливото несъгласие на майка, шумния присмех на останалите и горките ми сълзи — реши да постъпи във военно училище. От тогава, повече от двайсет години, не сме се виждали. Ако имах глупостта да посещавам психоаналитици, сигурно щяха да ме убедят, че съм станала военен репортер заради нея. Че, съзнателно или не, съм я следвала из фронтовете на Турция, Сирия и Ирак. Може би е така, а може би — не. Но със сигурност сега, докато я гледах, нещо ме свиваше в гърдите. Бръсната по войнишки глава, гащеризон и яке с неопределим цвят, чудовищни обувки. Знам, че преди онзи случай в Сирия е командвала взвод. Знам и че командосите й са я наричали Вълчицата. Не, не вярвам да им се е показвала с нокти и козина. Просто хората са удивително прозорливи понякога.
Като журналист имах достъп до официалното й досие. Случаят беше подробно описан като военен и уви научен феномен. Нейната спецчаст атакувала партизанско село. Нищо сложно — капитан Найденова се справяла и с далеч по-трудни задачи. Различното този път било нещо дребно и глупаво — селяните не разполагали с достатъчно боеприпаси, затова започнали да леят куршуми за допотопните си пушкала, като претопявали в сплав всички налични метали. Включително и сребро. Върнали я в България така осакатена, че само дяволът и доктор Анелия знаят как е оцеляла. Какво бе станало после с нея, не знаех...