През няколкото секунди, докато трае огледът ми, глутницата се е съвзела, по няколко лица се изписват любезни усмивки, Андрей прочиства гърло и за да пресека в зародиш безсмислената комедия в стил „Как-я-караш-брей-радвам-се“, бързо изстрелвам въпроса:
— Е? Кой от вас, идиоти, е мърсувал на капището?
Нервният смях на Аврам напомня за кикот на хиена. Андрей отново сумти и хъмка, нима наистина се мъчи да каже нещо, горкичкият? Ангел много бавно бърка във вътрешния джоб на сакото си и вади пакет цигари, ловко мушва два пръста в него, после внимателно намества една в ъгълчето на устата си и щраква запалката с изкусурен до съвършенство жест — почти си представих избледнял екран, дъждовна вечер и ниско нахлупено над очите му бомбе...
— Дай една и насам, мъжки!
Дрезгавият глас на Анета в миг разрушава драматичната сценка. Следва неловко размърдване в кабинета и дори няколко въздишки, макар че Ангел прави две пружиниращи крачки и започва отработено изпълнение на етюда „почерпи-мацето-с-цигара“. Александър се измъква от дрямката на досада и заповядва на Анелия:
— Какво чакаш, покажи й я, де!
Домакинята извива вежди на тона му, но си премълчава и ми кимва: „Ела!“. Тръгвам покорно подире й.
Излизаме от кабинета и поемаме надолу по коридора. Още преди да стигнем, знам къде ме води и изпъшквам едно погнусено: „Уф!“. Без да ме удостои с поглед, тя отваря тежка двукрила врата и потъва в студената и влажна смрад. Въпреки дебелите стени на хладилните шкафове чак ми се завива свят от миризмата на мърша. Отварям уста, за да задам вероятно стандартен въпрос: „Доктор Найденова, как издържате всичко това?“; но тя издърпва рязко едно от чекмеджетата и дъхът ми спира, сякаш съм получила ритник в гърдите.
Майка. С прерязано гърло.
Аз взривих няколко международни телевизионни канала с репортажите си от лагерите за мъчения в Ливан. Аз преживях седем месеца в мините за военнопрестъпници в Южна Африка. Аз заснех най-тежките касапници на десетилетието и на два пъти печелих годишната награда „Елена Йончева“. Аз седях коленичила до трупа на майка и бълвах закуската си върху елегантните бели обувки на Анелия. После, като в безумен опит да се опра на нещо познато, вдигнах малката дигитална камера, висяща на врата ми, и я включих.
— Това е морга! — сопва ми се Анелия, раздразнена по-скоро от това, че й бях съсипала обувките. — Тук не се снима.
— Знам — отговарям и изтривам уста в ръкава си. — Но пък това е майка ми!
Тя свива вежди и млъква, знаех, че така ще я накарам да млъкне. От всички нас тя е единственото същинско дете на майка, излязла е от утробата й. Ние сме нейни братя и сестри не по кръв, а по мляко. Анелия никога не прости на майка, че обича всички ни поравно.
По навик насочвам камерата най-напред към главното — към прерязаната шия. Отвратителна гледка. Нищо не може да нарани тялото на някого от нас, освен среброто. От разреза потича много тъмна, почти черна кръв, после зейва черна и грозна рана. Дори да е съвсем малка раничката, боли страшно и зараства трудно. А гърлото на майка зее като отворена паст. Лицето й е отпуснато и спокойно, сякаш спи, а очите й не са затваряни от друг, сама ги е склопила. Изглежда бледа и хубава...
Ръцете й са също отпуснати, положени край хълбоците с дланите нагоре. От подмишниците до китките се протяга като улей надлъжен разрез. Груби и големи, селски ръце. Тя така и не пожела да иде при никого от нас, остана си на село, в планината. Въпреки чудатостите й хората там я тачеха. Никога не съм я виждала гола и сега, докато я гледам през камерата, обхваща ме някакъв глупашки срам. Здраво и стегнато тяло. С огромни гърди. От шията към зърната водят още два тънки надлъжни разреза. Коремът й е прорязан накръст, тук раните не са дълбоки, по-скоро като одрасквания. Не издържам и отпускам камерата, за да видя гърдите й с очите си. Протягам ръка и докосвам студената плът. Нежно. Сигурно така нежно съм докосвала гърдите й и преди трийсет и три години.
Тук, някъде на горните етажи на тази болница. Било е началото на ноември 2012-а, да, точно времето на метежите на кюрдските бежанци в Пловдив. Болницата изведнъж се оказала с твърде много изоставени от паникьосаните си майки бебета. И една от родилките милостиво се съгласила да кърми още единайсет от най-мъничките. Като по чудо имала мляко за всичките. Кърмила ги, повивала ги и дори имена им дала — лесно, отворила именника на първата страница, на буква А, и си избрала. А като минало малко време и станало ясно, че никой няма да си потърси детето, осиновила ги и законно.