Най-чудното е, че тя поне наистина ни обичаше.
Изхвърчавам на бегом от моргата и връхлитам отново в кабинета. Трябват ми няколко секунди, за да дишам дълбоко. Анелия също се връща и спокойно затваря вратата.
— Разказвай сега! — подканям я, понеже нямам и капчица сили да задавам насочващи въпроси.
По някои от лицата наоколо пробягва вълна на отегчение, вероятно са слушали и обсъждали събитието неведнъж. Не ми пука. Вторачвам се в нежното лице и сивите очи на сестра си, като при интервю с главатар на терористична групировка — нито един нюанс, недомлъвка или неистина няма да ми се изплъзне.
Анелия задържа дъха си секунда или две повече от обичайното, но аз веднага разбирам, че ще ми каже нещо предварително обмислено и заучено:
— Намерили я група планинари. Горе, знаеш къде. Довлекли тялото й до Добринище и го оставили в болницата. На мен ми се обадиха колегите.
Повтаряше това вероятно за единайсети път. Изключено беше да определя дали лъже, или казва истината.
— Сама го е извършила. Първо надлъжните разрези, а после си е прерязала гърлото.
Гласът й прозвучава с един нюанс по-убедително, отколкото е нужно, за да й повярвам. Лицето й е непроницаемо. Притварям очи, така чувам по-добре — ако нещо я издаде, то ще е в тона й. Усещам бавно и ловко попълзновение към мислите ми — не ми се е случвало от много отдавна. Рязко затварям съзнанието си: „Разкарай се, Тони!“... Долавям и сепването му, изглежда, и той е отвикнал да го изпъждат така, докато шпионира. Защо наднича в моите мисли, а не в нейните, нали тя разказва?
— Умряла е от загубата на кръв — изрича равно Анелия и от авторитетното заключение схващам, че смята въпроса за приключен.
Отново плъзвам поглед по лицата наоколо. Редуват се едва прикрито раздразнение, ледено спокойствие и откровена скука. И — о! — в зелените очи на Анета за част от мига припламва искрица, която навярно само аз мога да разпозная, макар и след толкова много години. Някога желязното й самообладание я напускаше само пред мен и само аз можех да различавам кое чувство гори в очите й. Този път е удивително кратко, но категорично. Омраза.
През съзнанието ми се изнизват рой стандартни въпроси. Тайната на журналистиката е всъщност съвсем простичка — задължителна употреба на всичките въпросителни местоимения: кой, какво, кога, защо, как, къде... Нищо повече. Някак си обаче не исках да питам.
— Знаеш какво следва сега — казва сърдито Анелия, сякаш ме укорява за мълчанието.
Всъщност не знаех. Късно напролет всяка година, когато се стопяха снежните шапки по върховете на Пирин, майка ни водеше на капището. И всеки път ни разказваше една и съща притча, с едни и същи думи, подредени в причудлива напевност. Кога там, на белите камъни, рукнат черни кърви, то е знак за беда и за сбор. Оброк страшен е капището — прелее ли му се вълча кръв. Дорде се окръгли месечината, всички там ще да се сберат, ще се преброят и ще чакат! Какво ще чакат — не казваше. Само отмяташе глава право нагоре и се усмихваше тъжно и загадъчно...
— Убила се е с нейната си кама.
Изтръпвам. Гласът на Анелия сякаш ме връща от много дълбоко, на повърхността, трябва да направя усилие, за да вдишам. Лицето й е напълно безизразно.
— Така ли?
— Да. Нали помниш триъгълната й сребърна кама? Онази, с инкрустираната дръжка... Когато са намерили тялото, още е била в ръката й.
Млъква и ме поглежда право в очите — очаква, че ще питам за подробности. Милата Нели, винаги ме е подценявала! Всъщност подценява всички ни. Упорито не обелвам и думичка. Нека сама изплюе онова, което предварително е решила да ми каже.
— Ченгетата я прибраха — довършва и поглежда красноречиво Антон. Той кимва. — Веществено доказателство.
Сега вече и двамата ме гледат открито очаквателно. Стисвам зъби.
— Нямат значение тия дреболии — обажда се Александър. Звучи като самия ад на отегчението. — Вече сме тук всичките, давайте да решаваме какво ще правим! Ще ходим при камънаците или...?
— Какво има да решаваш, мъжки — изхриптява Анета, — ти не го ли чуваш? Впрочем, с машината съм. Четириместна е, мога да взема някого.
Абсолютно права е, разбира се. Всички го чуваме. Аз го чувах чак от Измир и още там разбрах, че е невъзможно да му се противя. Чух го посред нощ, скочих и потеглих веднага, оставих за по пътя размишленията какво, по дяволите, чувам. Дори не е точно звук, а някакво магнетично притегляне. Не е хипнотично, не замайва и не пречи — естествено е като инстинкта да дишаш. Не е в съзнанието даже, а сякаш направо в костите. В кръвта. Теглеше мощно и неумолимо към капището. Извираше оттам и се разнасяше неравно, на пресекулки, като зов, като повеля. Като вой от водача на глутницата...